За всекиго по нещо

Внезапно се изляха проливни дъждове. На много места в света това отдавна се случваше и ние си мислехме, че ни се е разминало, но …

Резултатите бяха плачевни. Много от домове бяха наводнени. Някои от тях дори се срутиха. Може би това щеше да се случи и с останалите, но изглежда тинята, която ги бе изпълнила ги крепеше.

На някои места хората се притесняваха:

– Нямаме достатъчно питейна вода.

– Останахме без храна.

– Не намираме подслон и медицинска помощ.

Поразените села се бяха превърнали в дерета пълни с кал и тиня. След оттеклата се вода трудно можеше да се разбере къде е пътя и къде е текла реката.

С една дума окаяно положение.

Станимир секретарят на едно от читалищата на селищата пострадали от наводнението сподели:

– Нашето читалище е пълно с тиня. В салона има дървета. Съмнявам се, че ще може да се използва изобщо. Страшно е дори да се помисли за всичко това.

– Изляха се проливни дъждове, но защо пострадаха толкова домове и сгради? – попита Станко, един от доброволците, дошли да помага при разчистването.

Бай Иван един от местните смръщи вежди и гневно реагира:

– Причината е явна. Поголовна сеч на горите. Виновните трябва да бъдат наказани.

Димитър стоящ до него добави:

– Вярно е, дъждовете бяха в огромни количества. Има скъсани диги, но и много не почистени корита.

Щеше ли да се случи всичко това, ако коритата бяха почистени, дигите и мостовете укрепени, а незаконното изсичане на горите бе строго следено и наказвано?!

Петър Лазаров бе солиден на вид. Добре облечен, по най-последната мода. Където и да минеше, все се заглеждаха в него, а това подхранваше самолюбието му и го правеше още по-горд.

Минавайки край храма Лазаров забеляза в двора му, десет годишно момче, което бе паднало на колене и искрено се молеше.

– Ей, момче, ти вярваш ли в Бога? – попита го присмехулно той.

– Щом се обръщам към Него а помощ, вярвам, – отговори кротко момчето.

– Аз пък не вярвам, – предизвикателно присви очи Петър

– Това е личното ви мнение. Вярата насила не се налага, – каза момчето.

Отговорът на детето заинтригува Лазаров и той предизвикателно го попита:

– Къде е Бог? Аз не вярвам, докато не го видя.

Петър изглеждаше сериозен, явно образован, но въпросът му прозвуча съвсем наивно за момчето.

То го погледна и му каза направо:

– Господине, вие не виждате своя ум, но ако ви кажа, че нямата такъв, ще се обидите.

– Охо, започваме доста настъпателно, – реагира бурно Лазаров.

Момчето продължи:

– Човек вярва в толкова неща, които не вижда, но знае, че са край него. А вие искате непременно да видите Бога.

Лазаров повдигна вежди и каза:

– Е, има нещо, но никой не знае какво е то.

Момчето се усмихна сърдечно:

– Бедата при вас идва от това, че не знаете името на това „Нещо“. То се нарича Бог.

Лазаров бе здраво притиснат. Неговото неверие не можа да устои на думите на това дете и взе да се пропуква.

За себе си Петър реши:
– Ще изследвам по-внимателно нещата и ако открия, че Го има ….. ще Му се доверя.

Камен и Ана прекараха един прекрасен меден месец на екзотично място. Дните отлитаха като миг. Двамата бяха толкова щастливи.

Един ден Камен с нежелание спомена:

– Трябва да се прибираме у дома …..

– Вече? – натъжи се Ана.

Волю или неволю двамата стегнаха куфарите и се прибраха.

…… И се случи нещо, което двамата съвсем не очакваха.

Щастливите дни вместо хубав спомен им оставиха неприятно усещане у Ана.

– Виж, – една вечер извика тя, – какъв странен сърбящ обрив имам на краката си ….

Двойката се насочи към специалист по инфекциозни болести.

След прегледа, той ги информира:

– Малки паразити са пробили път в краката на Ана.

– Но как се е случило това? – попита изненадан Камен.

– Изглежда е получила мехури от неудобни обувки, които е носела….

– Новите ми джапанки, – изохка Ана.

– ….. през тези мехури са проникнали нежеланите „гости“.

Така една мечтана ваканция завърши с предизвикателна битка с малки паразити.

По същия начин, ако не помолите Бог за помощ да се борите с греха, мечтата ви да живеете приятен живот пред Него, ще се превърне в битка с нежеланите гости на греха и бунта.

Как можем да сме сигурни, че мечтата ни да живеем по начин, с който ще почитаме Бог, няма да бъде отвлечена от греха?

Нека държим погледа си върху Него. Да изповядаме и да се покаем за греха си и да потърсим Божествена помощ, за да се предпазим от нежеланите духовни паразити, които с удоволствие ще ровят в живота ни.

Марин водеше поредната си битка в живота. Чувстваше се, все едно покорява снежните Апалачи.

Той искаше да зареже всичко, но краката му вървяха един пред друг.

А нежен Глас му нашепваше:

– Дръж се! Не се отказвай! Помощта е близо.

Е, може да не е по начина, който Марин искаше, а тя и не бързаше, но все пак щеше дойде.

– Ще ти се случи нещо добро! Вратата на утрешния ден е отключена, само натисни дръжката и излез, – подтикваше го Гласът.

– Но защо трябва всичко това да се случва със мен? – роптаеше Марин. – Както гледам живота на другите …

– Художникът не е завършил делото си. Земята е неговото ателие. Ти си един от проектите Му. Всичко, което се случва на земята е част от Неговата картина, в която си и ти. Той все още не е довел работата Си с теб до край.

Сигурна съм, че Бог върши добро дело във всеки от нас и ще продължава дотогава, докато приключи, когато Исус ще дойде отново.

Той винаги е с нас. Доверете Му се.

Облачно, слънчево, а сега започна и да прикапва. Чудо време. Уж е зима, а грам сняг няма, освен в планините.

Боян седеше, увесил нос и се чудеше:

– Пак се накиснах…… Бе толкова добър към мен, а накрая ме предаде. И това ми било приятел.

Вратата се открехна. Насреща му се усмихваше майка му:

– Пак ли някоя дилема разрешаваш? – попита го тя.

Боян сбърчи нос и махна с ръка.

– Баща ти, те чака долу.

– Добре, – неохотно отговори Боян.

Без желание, затътри крака към вратата.

Баща му го видя и повдигна вежди:

– Не изглеждаш добре. Случило ли се е нещо? – попита го той.

Боян въздъхна и се поинтересува:

– Татко, как да разбера, на кого мога да се доверя и на кого не?

– Я ми разкажи, – подкани го баща му.

– Няма какво да ти разправям. Ти знаеш Костадин, с него сме приятели. Имах му пълно доверие, но …. днес ме предаде.

– Животът не е лек, – започна бащата. – Няма правила, които да не се нарушават, но много боли, когато това става съзнателно.

– Тогава …..?

– Ще те посъветвам само на кого не трябва да се доверяваш ……

– Само? – Боян бързо прекъсна баща си. – Е, добре. Като начало и това може да ми свърши работа.

– Пази се от тези, които ти показват необичайно разположение, прегръщат те и ти се кълнат във верност до гроб….

– Как така? – Боян подскочи като ужилен. – Какво лошо има в това?

– На такива не знаеш мотивите им и възприемаш действията им като чиста монета. Много лесно ще ги различиш. Те ти говорят само хубави неща, но притиснат ли ги или ако имат изгода, първи ще те предадат.

– На кого мога да се доверя тогава? – Боян изплашено погледна баща си.

– Довери се на тези, които ти казват истината, колкото и болезнена да е тя. Когато изпаднеш в беда, те първи ще ти се притекат на помощ.