Творчеството е отличен начин детето да се заеме с полезни неща и да насочи енергията си в по-спокойна и мирна насока. На децата им доставя огромно удоволствие, да правят нещо с ръцете си. Любовта към творчеството, независимо дали това е танц, музика или рисуване, спомага за формирането на хармонична и цялостна личност.
От най-ранна възраст децата желаят да творят. Погледни, как твоето дете рисува с пръсти в чинията с яденето за обяд или как му харесва да оставя отпечатъци от ръцете си върху мебелите в къщи.
Още в самото начало трябва да покажем на детето как да борави с един или друг предмет. По-нататък то ще узнава нещо интересно или ново и това ще му харесва. То ще чувства увереност и надежност в мама и татко, които ще му помагат. В зряла възрат тези качества ще помогнат да се формира един щастлив човек.
Ако вашето дете е проходило и иска да ви помогне, в замесването на тесто или в украсата на тортата, не му отказвайте. Покажете и помогнете му, няма значение, че ще изгубите повече време за това, всичко идва с опита.
Но след това ще имате добър помощник, който ще се радва да се включи в работата ви. Главната задача на родителите е да помагат, направляват и подкрепят, резултатът няма да закъснее.
Всеки от нас се ражда с таланти, просто трябва да им позволим да се изявят в живота.

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Древни текстове, които са били открити по време на разкопките на древно египетско село, показват, че работниците на Новото царство са имали медицинска помощ, предоставена от държавата, и платен отпуск.
Археологът Anne Austin е правел разкопки в Деир ел-Медина.
Това село било построено за работниците, които са строили царските гробници в Новото царство (1550-1070 пр.н.е.). През този период, египетските фараони са били погребани в Долината на царете в скални гробници.
Според Austin, работниците били високо квалифицирани майстори. Според древните текстове, открити по време на разкопки, както и други исторически документи от онова време, египетската държава е предвиждала заплатите за наемните работници под формата на зърно и им предоставяла жилища.
Били наемани хора, които да перат дрехите, да смилат зърно и да носят вода. Семейството на такъв работник живеело с него в селото, а жените и децата им се възползват от тази разпоредби.
Сред тези текстове са намерени многобройни ежедневни и  подробни доклади кога и защо отделните работници са отсъствали от работа. Почти една трета от тези отсъствия са се случили, когато  работникът е бил болен.
Austin казва, че сметките и финансовите отчети показват, че на тези работниците са били изплатени „болнични“, дори и ако са отсъствали в продължение на няколко дни.
В текстовете също има доказателства, че те са подписани от лекар и помощник, който се грижел за болните.

Димитър беше едър, но добродушен. На всеки се усмихваше и дори да го обидеха, на никого не отвръщаше със зло.
Веднъж срещна Павката. Бяха приятели от деца.
– Знаеш ли, – започна тъжно Димитър, – мои познати и колеги престанаха да общуват с мен, когато престанах да пия. Срещнах вчера Борис, ти го знаеш, от съседния вход. Седнахме да побъбрим в кафенето и аз си поръчах чай. И като започна: „Ей, приятелю, какво се е случило с теб? Защо не пиеш? Болен ли си? Какво мога да говоря с теб щом не пиеш?
– Така навсякъде ли е? – попита го съчувствено Павел. – Как те възприемат в непозната компания?
– Виж, – започна да ги оправдава Димитър, – те не са алкохолици, но според тях човек не може просто да спре да пие без някаква основателна причина.
– Може би смятат, – каза Павел, – че щом не пиеш ти скриваш някакво страшно заболяване?
– Аз станах баща, – засмя се Димитър. – Искам да имам ясен ум и да бъда пълноценен помощник на съпругата си.
– В нашето общество, – поклати глава Павел, – трудно се приемат хора, които се различават от общата маса, това се отнася не само за пиенето.
– Е какво, – с болка каза Димитър, – трябва да бъда на щрек? И ако направя нещо различно от другите, трябва да обяснявам защо постъпвам така?
Въпросите бяха много, но те не решаваха проблема. Ако не правиш, както другите, значи се цепиш от обществото. А кое е правилно или не, няма значение!?

Ников бе облякъл тъмносив костюм, който му стоеше много добре. Черните му обувки отразяваха светлината на витрините и уличните лампи. Той подаде ръка на дамата си и се насочиха към прочутия с шампанското си бар.

Това беше мрачно заведение, частично модернизирано. Пробиха си път през навалицата край бара и заеха масата, която съдържателят на заведението предварително беше запазил.

Щом поръчаните питиета пристигнаха, дамата дошла с Ников, нека я наречем Дечева, се обърна към него:

– Ще бъда напълно искрена с теб, – погледна го внимателно, за да види ефекта от думите си и продължи. – Ти си най-добрият помощник в бизнеса ми. До сега не съм имала такъв. И тъй като не се отнасяш с презрение към жените шефки, реших да ти направя едно предложение. Искам да ти продължа договора. Какво ще кажеш за това?

– Това е много мило и щедро предложение,-  смотолеви някак виновно Ников.

– Не ми изглеждаш много въодушевен?! – повдигна вежди Дечева.

– Предложението ми харесва, – започна внимателно Ников като се стараеше да не я обиди по някакъв начин, – но истината е, че аз не търся постоянна работа. Просто използвам уменията си за работа в офис, за да имам някакъв доход, когато основното ми занятие не носи пари.

– А какво е основното ти занимание? – полюбопитствува Дечева изненадана.

– Пиша, – смутено наведе глава Ников.

– А публикуват ли те? – за Дечева нещата започнаха да стават доста интересни.

– Да, – с тиха тъга каза Ников, – но напоследък се навъдиха толкова много като мен, че конкуренцията стана много голяма. Уча непрекъснато, усъвършенствам се. Надявам се да напиша нещо умно преди да навърша поне 35 години.

– Вероятно от това очакваш много пари? – съчувствено каза Дечева. – А после награди, вила, кола, а защо не и собствена яхта?!

– Всичко това не ме интересува, – вдигна очи Ников и я погледна.

– Невероятно, – ахна Дечева.

– Разберете ме правилно, – каза Ников съвсем спокойно, – моята представа за успех няма нищо общо с богатство или положение в обществото.

– Не те разбирам, – Дечева го гледаше изумена. – Нали всички се стремят към това? Тук хората наоколо –  и тя посочи с ръка тези, които седяха наблизо, – боготворят парите. И ти имаш смелоста да кажеш такова нещо точно тук?

– Е, аз малко си падам анархист, – засмя се Ников.

Дечева беше загубила и ума и дума. Гледаше този млад човек, когото познаваше като сръчен и всеодаен в работата си и не можеше да разбере, как можеше да няма стремежите и очакванията на останалите в обществото!