Мишо се разхождаше важно с баща си. Той бе едва на четири години, но се интересуваше от всичко.

Любопитството му нямаше предел, а разсъжденията му бяха много интересни.

Малкото момче наблюдаваше тревата и размишляваше на глас:

– Понякога тревата е силна, а понякога слаба, също като при хората.

– И кога според теб е силна и кога слаба? – попита баща му.

Заинтересован от това, което ще каже синът му.

Отговорите на малкото момче често го озадачаваха и го караха по-дълбоко да се замисля над дребните на вид неща.

Мишо се замисли, а след това бавно отговори:

– Слабата е тази, която расте на поляната.

– А силната?

– Е тази, която пробива асфалта.

– Интересно, не бях го забелязал, – отбеляза бащата.

А малкия човек се усмихна самодоволно.

Петър вървеше през гората и си пееше. Песента му очарова горските птици.

Когато Петър излезе на една поляна, певците на гората се събраха около него и започнаха да се надпреварват, изказвайки възхищението от пеенето му:

– Имаш удивителен глас.

– Песента ти е прекрасна.

– Ти си невероятен.

……..

– О, – засмя се Петър, – това съвсем не ме изненадва. Посветих живота си на музиката и сега не бих се отказал от нея.

Славеят предложи:

– Хайде да пеем всички заедно.

– Така да бъде, – съгласиха се останалите.

Петър намери една пръчка, огледа бавно птиците и бързо вдигна двете си ръце.

От това движение птиците се уплашиха и се скриха в гората.

Петър тръсна глава:

– Какво им стана? Защо избягаха? Нали щяхме да пеем заедно?

Ще ви открия една малка тайна.

Петър бе диригент, а птиците не познаваха нотите. Когато пееха, тях никой не ги ръководеше.

В края на поляната израсна коприва. Извиси се над тревите и се смути.

– Цветята край мен са красиви, – каза си тя. – Ухаят приятно, а ягодите са изключително вкусни.

Поогледа се и продължи да се оплаква:

– А аз съм съвсем невзрачна. Нямам примамлив мирис, нито ярък цвят, с който да привличам, а и вкусът ми изобщо не може да се нарече сладък.

– Не е голямо щастие да бъдеш красив, – обади се нежно розов цвят. – Забележат ли ни, веднага ни откъсват.

– Нима мислите, че е приятно да ухаеш? Как ли пък не! – прошепна шипката.

– Още по-лошо е да си вкусен, – поклати стъбълцето си горската ягода. – Всеки се стреми да те погълне.

– И какво излиза? – смая се копривата. – Аз съм най-щастливата тук?! Мен никой не ме докосва с ръка, не ме мирише, не ме къса.

– Ние всички завиждаме на спокойния ти живот, – казаха всички на поляната.

– Дори не подозирах, колко съм щастлива, – извика радостно копривата. – Колко ми е хубаво!

Изведнъж копривата се приведе и се замисли:

– Раста и никой не ми обръща внимание, цветовете ми не ухаят, дори да изсъхна, никой няма да си спомни за мен ….

И копривата се разплака:

– По-добре е да не съществувам. Защо ми е да живея такъв живот? Нека се провали и продъни това копривно щастие?

Цветята, тревите и горските ягоди чуха болезненият вопъл на копривата и повече не се оплакваха от своя неспокоен живот.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Тримата приятели спокойно се бяха изтегнали на поляната.

– Ех ако сега можех да се върна назад точно, когато Исус влиза в Ерусалим, – Петко се бе размечтал, нали утре бе Цветница.

– Ще бъде интересно да се види, дали това, което се говори и е записано, наистина е станало точно така, – обади вечно съмняващия се Ичо.

Изведнъж въртящ се стълб от въздух грабна тримата приятели и ги понесе. Объркани младежите закрещяха.

Внезапно настана тишина и тримата се изтърколиха на земята. Огледаха се . Този терен им бе непознат.

– Вижте, – посочи с ръка Марко.

Тълпата от хората говореха възбудено.

– Каза и той се появи увит на входа.

– Беше оживял.

– Искаше да яде…

Хората бяха наобиколили един мъж и Му се покланяха.

– Къде сме? – попита смутено Петко.

– Може да ми се смеете, – приведе глава Марко, – но това е Исус. И хората говорят за чудото станало с Лазар.

– Е, Петко нали това искаше, – ухили се Ичо. – Ако вие бяхте в тази тълпа, какво щяхте да направите?

– Веднага щях да извадя телефона си, да Го заснемам, а после, – самодоволно плесна с ръце Петко, – щях го публикувам във Facebook. Знаете ли колко много лайкове ще събера?!

– Изгубили сме същността на Исус във всичкия този медиен хаос, който се върти около нас, – въздъхна тежко Марко. – И вместо погледите ни да са отправени към Господа, ние се смятаме едва ли не център на вселената.

– Да, но тези хора са избрали Исус да бъде центъра на живота им, – отбеляза Петко. – Чуйте ги как викат.

– Осанна!

– Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида!

– Осанна във висините!

Младежите гледаха как сияят лицата на ликуващата тълпа. Идваше им и на тях да се изправят и да закрещят:

– Осанна! Осанна във висините!

– „Осанна“ е форма на възхвала, но също така и дума, използвана за спасение, помощ и избавление, – поясни Марко.

– От какво искате да ви избави Бог? – попита Ичо.

– Той толкова пъти се е намесвал в живота ми и ми е помагал, – щастлива усмивка озари лицето на Марко. – За това благодарил бих за всичко, което е направил за мен.

Петко бе навел глава и тихо мълвеше:

– Господи, изцери сърцето ми. Отвори очите ми, за да виждам неща, за които съм бил сляп. Научи ме да обичам така, както Ти обичаш другите. Съкруши сърцето ми. Нека да не правя повече от нещата, за които по-късно бих се срамувал пред Теб …….

А въздуха около тях се огласяше от възторжените викове на тълпата:

– Осанна. Осанна. Осанна във висините.

Изведнъж тримата се намериха на полянката, където бяха преди.

– Това сън ли беше? – разтърка очите си Петко.

– Не знам, но беше прекрасно, – възкликна Ичо.

Някакво славно опиянение обхвана и тримата. И те закрещяха:

– Осанна. Осанна във висините. Благословен, който иде в Господното име!