Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Отново жега. Нито един облак не се мярка в небето. Всичко е затихнало и жадува за лек полъх.

Зарко и Жельо се бяха цопнали в плитката вода на реката, която донякъде облекчаваше положението им.

Може би това им помагаше да се настроят философски.

– Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството, – констатира Зарко.

– Така е, – съгласи се Жельо, – имаме стотици телевизионни канали, професионални спортни отбори, или поп групи, които непрекъснато търсим и съзерцаваме.

– Има и хора, – продължи Зарко списъка на развлеченията, – които има две вили и се чудят в коя от двете да прекарат почивката си.

– А ние какво правим? На поредния празник често се огорчаваме, че не са ни подарили най-новата компютърна игра или някоя нова джаджа.

– Убеден съм, – категорично заяви Зарко, – че безумното желание за повече забавления е симптом на много сериозен проблем.

– Някои смятат, че сме най-скучното поколение в историята, – опита се да налучка Жельо проблема.

– Възможно е да са прави, – уклончиво каза Зарко.

– Дълбоко в сърцата си имаме неудовлетвореност, празнота, викаща за вътрешен мир и спокойствие, която с нищо не можем да наситим, – възкликна Жельо откривайки разковничето.

– И колкото повече се опитваме да я запълним, – допълни Зарко, – толкова по-силна става нашата неудовлетвореност.

– Само Христос може да насити празнотата в нашите сърца. – каза настървено Жельо. – И когато се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява.

– Божието Слово ни насочва към Небесното царство, където нашите неспокойни сърца, най-накрая ще намерят мир, – заключи Зарко.

Жегата си е жега, но прохладните води на полуизчезналата река наведоха двамата младежи на интересни мисли и изводи.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Днес се заоблачи още от сутринта. Изля се такъв дъжд, че по улиците потекоха реки. Но това не попречи на Младен и Милан да се съберат заедно.

Двамата стояха до прозореца и гледаха как струйки вода се стичаха по стъклата.

– Днес четох от Библията книгата на Софония, но да ти кажа честно много неща не разбрах, – оплака се Милан.

– Знаеш ли какво означава „Софония“? – попита Младен.

– Не.

– Името му означава: „Господ се е скрил“.

– Защо?

– В тази книга от Библията се казва, че Господ с лампа ще огледа Ерусалим и ще накаже самодоволните хора.

– На една картина от средните векове видях човек носещ лампа – сети се Милан. – Тогава някой ми каза, че на нея е изобразен Софония, който търсел самодоволните хора в града, така че Бог да ги изкорени и унищожи.

– Софония е живял в Ерусалим по времето на цар Йосия и е съвременник на Еремия. Той е принадлежал на четвъртото поколение от потомците на цар Езекия, т.е. бил е от привилегированата класа, – започна да обяснява Младен. – Цар Йосия се страхувал от Бога, както прадядо му Езекия, а баща му Амон и дядото на Манасия, били двамата най-покварени царе на Юда. Те отворили кутията на Пандора и силата на тъмнината и корупцията не могли да ги спрат.

– Да, – каза Милан, – тогава Софония ги предупредил, че съдния ден иде, защото Божият народ се покланял на ханаанските богове и отхвърлял службата пред Бога.

– В „Денят на Господа“ Бог ще накаже своя народ, за да се покаят и да се спре силата на тъмнината, – допълни Младен.

– Забелязах, – каза Милан, – че развращаването на хората нараснало и предстоящото им унищожение е Божия съд над цялата земя.

– Виж , днес не е ли така? – каза с болка Младен. – Хората се отвърнаха от Бога и започнаха да служат на идоли – телевизия, компютри, мода, звезди на естрадата и шоу бизнеса, и какво ли още не. Те смятат, че Бог няма да направи нищо и ще ги остави така.

– Да, но в деня на Господ Божият гняв ще се излее върху цялата земя, – каза Милан. – Целият свят ще бъде разрушен от огъня на Неговата ревност. Нито злато, нито сребро ще могат да спасят грешник в деня на Божия гняв.

– Нищо друго не ни оставя, – прибави Младен, – освен да молим Господа да ни спаси от самодоволството ни и да ни помогне да Му служим ежедневно.

– Денят на Господа ще дойде. И Божиите думи не са напразни за нас.

Чу се гръм и светкавица раздра небето, а дъждът продължаваше да се излива, сякаш плачеше за всяка останала без Бога душа.

Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството.

Имаме стотици телевизионни канали; Професионалните спортни екипи и поп групи, които събират, а след това харчат милиарди долари.

Милиони хора имат втора или дори трета къща за почивка. Нашите деца се разстройват, ако не им дадем най-новата компютърна игра за поредния празник.

Убедена съм, че безумното преследване на забавленията е симптом на много дълбоко явление.

Някои смятат, че сме най-скучно поколение в историята и може би те са прави. Някъде дълбоко в нашите сърца живее неудовлетвореността, празнотата, викащи за вътрешен мир и спокойствие, които с нищо не можем да наситим. И колкото повече се опитваме да го задоволим, толкова е по-силно неудовлетворението ни.

Само Христос може да насити празнотата на сърцата ни. Веднага щом се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява и ни дарява с мир, какъвто „светът не дава“.