Михо поклати глава и попита Ангел:

– В днешно време не роптаем ли прекалено много?

– По този начин показваме отношението си в даден момент, – опита се някак да налучка отговора Ангел. – Това е начинът ти на мислене или чувствата ти към нещо.

– Защо обръщам внимание на роптанието? – продължи с нов въпрос Михо.

Ангел само повдигна рамене.

– Помисли си за Божията любов, – започна да обяснява Михо по-отдалече, – която е постоянна, преливаща и достатъчна за всички. От събуждането ни сутрин до заспиването ни вечер Бог се грижи за нас. Чрез Исус, Божието най-голямо благословение, ние можем да имаме близка връзка със своя Създател.

Ангел не реагира по никакъв начин на това дълго предисловие.

Тъй като Михо не бе прекъснат, той продължи настървено:

– И ако това не беше достатъчно, Той ни покани да си партнираме с Него в най-важната мисия да споделяме Неговата любов със света.

– И каква е връзката с роптаенето? – Ангел не се стърпя и попита на свой ред.

Без да се смути Михо добави:

– А сега помисли какво е да се дразниш и роптаеш. Това отговаря ли на Божието благословение и призива Му в нашия живот?

– Разбира се, че не, – съгласи се Ангел. – Тогава как да отхвърлим роптаенето и да не се дразним?

– Чрез благодарност. – отговори Михо.

– Не ми е съвсем ясно, – свъси вежди Ангел.

– Добре, слушай , – усмихна се Михо. – Когато знаем за какво сме благодарни в нашето минало, настояще и бъдеще, това ни дава друг поглед към нещата и ни помага на оценим Божите благословения.

– Е, и?!

– Изправен пред смърт на кръст, Исус гледаше към радостта, която Му предстоеше: бъдеще заедно с нас, Неговия народ, когото Той дойде да спаси.

– Аха, – макар и недоразбрал Ангел заклати глава.

Михо усети това и дообясни:

– Ако практикуваме простота в бита си, вместо да ламтим за повече и да роптаем, че нямаме това или онова, можем да изберем да сме благодарни и доволни, вместо непрекъснато да купуваме нови и по-добри неща.

– Добре казано, – доволно потри ръце Ангел.

Дани бе интелигентен и открит човек. Винаги казваше това, което мисли.

Един ден братовчед му Петко, който бе в инвалидна количка му свидетелства за жертвата на Исус Христос на кръста и последствията от това.

Дани не бе от хората , които обичат да спорят, но мислеше логично, за това попита:

– Защо Бог невинаги се проявява, когато трябва да го направи, например, за да облекчи глада и страданието?

Без да дочака отговор, Дани продължи да напада:

– Ето ти си в инвалидна количка, нима любящ Бог ще остави теб, Неговия посветен последовател да бъде в такова състояние.

Петко се опита да обясни:

– В Библията ясно се казва, че болката, болестите, уврежданията, страданията и смъртта са се появили, след като грехът е бил предизвикан от сатана. Счупените парчета, болката и срамът ни могат да бъдат преобърнати в нещо добро от Бог, нашия Изкупител.

Дани припряно махна с ръка, а Петко продължи:

– Бог често използва неща, които на пръв поглед изглеждат ужасни, за да помогне на другите хора да видят истинските надежда, радост, любов и мир, които можем да имаме чрез Него дори и насред бурите.

– Искаш да ме направиш християнин, който има надежда за някакво си мъгляво бъдеще, а тук да страдам? – усмихна се скептично Дани.

Петко тихо въздъхна и поясни:

– Мисията ми не е да те направя християнин, а да обичам теб и всички останали, като ви насърчавам да почнете да ходите с Исус.

– Няма ли да разочароваш Господа с неуспеха си да ме вкараш в църквата? – повдигна вежди Дани.

– Той ми е казал да говоря и аз го правя. Божията любов не се променя. Всичко, което искам да правя, е да Му служа и да виждам другите освободени, така че да могат да намерят истинските си цел, път и свобода.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

Петрана се намираше в разгара на страданието си. Тя изобщо не можеше да съзре победата, която я очакваше.

Страданието ѝ изглеждаше неизменно, то бе постоянно и Петрана губеше от поглед голямата картина.

Болката бе съкрушителна. Сърцето ѝ бе разбито.

Тя не разбираше какво става и за това един въпрос бе изпълнил ума ѝ:

– Защо?

Тогава чу глас, който шепнеше на сърцето ѝ:

– Довери Ми се. Повярвай, че ще те преведа и през това. Не Съм ли достатъчен? Обичам те и няма да те изоставя.

Петрана въздъхна и преглътна сълзите си.

– Не разбирам защо, но Ти вярвам, – промълви тихо тя. – Колко е хубаво, че обичаш и такива като мен.

И тя повярва, че Той ще я освободи от болката, проблемите и натиска.