В света е тъмно, студено и страшно. Тази тъмнина не се разсейва от физическата светлина – слънцето, даже обратното, човешкия живот става още по-ужасен и безнадежден, в страдания и неумолима самота, неизбежно стремящ се към смъртта и небитието.

Всичко е обречено, страда, подчинява се на непонятния, безнадежден закон на злото и смъртта.

И ето в света се яви човек смирен, без дом, без власт над хората, без някакво земно могъщество, който казва на хората:

– Това царство на тъмнината, злото и тъмнината не е истинския живот. Това не е светът, който е създаден от Бога. Злото, страданията и самата смърт трябва и е нужно да се победят, Аз съм изпратен от Бог, Своя Баща, за да спаси хората от ужасното поробване на злото и смъртта.

Човекът е забравил истинската си природа и призвание и се е отрекъл от тях. Хората трябва да се обърнат, за да видят, това, което са отвикнали да виждат. Човек трябва да повярва, че доброто е по-силно от злото, любовта от омразата, живота от смъртта.

Христос изцелява, помага, раздава се на всички И въпреки това хората не разбират, не чуват, не се доверяват, не вярват.

Той можеше да яви Своята Божествена сила и слава и да накара хората да повярват в Него. Но желанието Му бе да освободи вярата им, любовта им и без принуда да Го приемат.

Той знае, че в часа на неговата жертва, окончателното Му предаване, всички изпитвайки страх ще Го изоставят.

Но когато свърши всичко, ще остане в света свидетелство, за това на къде е зовял хората, какво им е предлагал – подарък, живот изпълнен със смисъл и радост.

Исус тайно от света и хората, яви на учениците Си славата, светлината и тържеството, към което всеки е призван.

Божествената светлина прониква целия свят и преобразява човека, който придобива окончателен и вечен смисъл.

„Добре е да бъдем тук“ – възкликна Петър, виждайки славата Му.

От тогава Църквата с постоянна вяра радостно повтаря: „Добре е да бъдем тук“.

Това е молба донасяща светлина, жажда за просветление и преображение.

Сред тъмнината, злото, сивотата на обикновеното ежедневие, като лъч през облаците сияе тази светлина. Душата я знае. Тя утешава сърцето Явно присъства в живота ни, но не се изразява открито и въпреки това ни променя.

„Господи, добре е за нас да бъдем тук!“

Ако тези думи станат наши, отговор на душата ни на дара на Божествената светлина, а молитвата ни нека стане молитва за преобразяването ни, за победата над света.

Нека възсияе над нас Твоята светлина, носеща ни живот!

1904 г. Третите Олимпийски игри. Спортистите се съревноваваха по гребане, борба, бокс, плуване, тенис, тежка и лека атлетика.

В състезанието по бягане, скачане, стрелба с лък и хвърляне на копие участваха само ескимоси, филипинци, индийци и африканските пигмеи. Думата „расизъм“ все още не беше придобила отрицателен отенък. Тя по-скоро бе свързана със засилен интерес към живота на представителите на по-слабо развитите страни.

Едно от лекоатлетическите съревнования беше маратонът. Всеки спортист в тази дисциплина трябваше да пробяга 42 километра, в 33 градусова жега, в задушната атмосфера на река, хълмове и прашни пътища.

Прахът се издигаше не само под краката на лекоатлетите, но и под колелата на съпровождащите ги коли.

Един от наблюдателите, съпровождащ маратонците на автомобила си съобщи:

– Фред Лорц е измамник. След като пробяга 14,5 километра, той си почина малко. След това поиска от треньора си: „Моля ви, освободете ме. Не мога да продължа състезанието“. Тогава треньорът му го качи  в автомобила си и така Фред премина следващите 17,7 километра. Когато колата се счупи, Лоренц вече починал си, продължи да бяга. Той измина последните 8 километра и пристигна първи.

След това изобличение Фред Лоренц каза:

– Това беше просто шега. Нямам никакви претенции за златния медал.

Един час след Лоренц финишира Томас Хикс. Той едва движеше краката си. Трудно стигна до финалната линия и изпадна в безсъзнание.

На другия ден след като се съвзе, Хикс разбра, че е станал шампион поради дисквалификацията на Лоренц.

Победата на Томас също не беше много чиста.

По-късно неговият треньор призна:

– 11,3 километра преди финала Хикс припадна. За да го върна в съзнание му направих инжекция със стрихнин и му дадох глътка френски коняк „Rémy Martin“.

– Това като допинг ли действа? – попита един от присъстващите.

– Стрихнина е много силна отрова, – поясни треньорът на Хигс, – но в малки количества действа като възбуждащо средство. Конякът също стимулира сърдечната дейност.

– Това достатъчно ли му беше да стигне до финала? – попита същият мъж, който се бе обадил преди малко.

– Не, – въздъхна тежко треньорът на Хикс. – На 4 мили преди финала Томас отново изчерпа силите си и се наложи да му сложа още една инжекция. След това бях непрекъснати до него. Той не тичаше, по-скоро ходеше.

Така Хигс се бе добрал до последния хълм, приблизително на 2.3 километра от стадиона. От този хълм Томас вече виждаше арената. Публиката също го видя и горещо започна да му ръкопляска и насърчава:

– Хайде давай! Вече си на самия край! Не се предавай, остава ти още малко!

Благодарение на подкрепата от публиката Томас Хикс с остатъка от волята си завърши състезанието и финишира.

Според днешните стандарти треньорът на Хигс бе приложил допинг, но тогава организаторите на игрите не обърнаха внимание на това. Може би защото, към организацията на Олимпийските игри в Сейнт Луис имаше прекалено много оплаквания.

Трасето за маратона беше много лошо изградено. На пистата имаше само един източник на вода, който се намираше на 12 мили от старта. Никакво друго „облекчение“ не беше измислено. Огладнелите спортисти се отбиваха в градините по пътя на маратона и си късаха плодове от тях. А някои от тях трябваше да напуснат трасето, защото ги нападаха кучета.

Това беше най-лошо организирания маратон.

След Сейнт Луис организаторите се замислиха дали да не премахнат това бягане на 42 километра.
В края на краищата маратонът като дисциплина се запази в Олимпиадата и много състезатели са участвали и ще участват в него при провеждането на Олимпийските игри.

Ана и Григор живееха от осем години заедно. Животът им съвсем не бе лек. Живееха на квартира и получаваха социални помощи.

Григор не работеше, защото повечето време прекарваше в спортната зала, където тренираше. Той постоянно си повтаряше:
– Аз непременно ще стана шампион.

Това бе голямата му мечта. Бе се възхищавал на яките и силни мъже, които всички поздравяваха след поредната победа. Той не желаеше толкова овациите, колкото радостта, че и този път е успял да победи.

Ана всеотдайно го подкрепяше:

– Вярвам, че ще станеш шампион. Ти непременно ще успееш.

Въпреки, че нямаха достатъчно средства, Ана се стараеше Григор правилно да се храни, спазваше и следеше строго режима му. Във всичко това тя бе всеотдайна.

Ходеше с него в спортната зала и го окуражаваше:

– Напредваш! Ще се справиш! Няма значение, че не успя този път, опитай пак. Ще се справиш. Ти можеш.

И Григор успя. Неговите борби събираха хиляди хора. Те му ръкопляскаха, крещяха високо името му, но той търсеше нея, усмивката ѝ и поздрава ѝ за поредната извоювана победата.

Сега имаше достатъчно пари и можеше да си позволи автомобил, дом, и каквито си иска дрехи и обувки.

Той прегръщаше Ана след всяка победа и ѝ казваше:

– Това е за теб. Ти си достойна за тази победа, даже много повече.

Тя беше непрекъснато до него и не спираше да му повтаря:
– Ти можеш!

Няма такъв противник на твоето израстване в благодата, такъв враг на християнската ти дейност, който да не е включен в числото на победените от твоя Спасител.

Не е нужно да се страхуваш от тях. Когато се случи да имаш работа с тях, те ще побегнат от теб.

Бог е обещал да ги предаде в твоите ръце. Само бъди силен и смел! Не се бой и не се смущавай! С вас е Господ.

Вие сте силни защото сте постъпили в редиците на Непобедимия.

Когато ви блокират врагове, изисквайте победа! Когато плътта е готова да се предаде „издигни очи към планините“ и претендирайте за победа.

Затвърди увереността в себе си, че имаш участие в победата, която е одържал Господ Исус, не за Себе Си, а за всички нас. Не забравяй, че ти си в Него, а той е победил, победата принадлежи и на теб.

Не трябва да се страхуваш и смущаваш от синовете на Енак, укрепи града. Ти се намираш в легиона на победителите. Изискай своята част от победата, одържана от Спасителя.

Ние сме царски деца. Как най-добре можем да почетем нашия Божествен Самодържец?

С това ли да не търсим собствените си права, даже да се съмняваме, че ни принадлежат или ще заявим правото си на преимущество принадлежащо на Царското семейство и си присвоим правата, които ни принадлежат по наследство?

Побеждават не силните, не красивите, не умните, нито най-най. Нито талантливите, нито образованите, нито начетените, нито рижите не и синеоките.

Победителите имат предимство, вярно е, но не побеждават.

За някой, на който се изплъзне победата е равносилно на поражение. Глупости, лъжа, измислица, пълна нелепост.

А този, който спечели, това вече е победа. Но това е временно, то е като мъгла.

Чуйте внимателно, побеждават упоритите.

Упоритостта не е принцип, дори не е привичка. Това е, което оставя в теб, когато нямаш вече сили, желание, вяра, надежда, любов, храна, пари, приятели, увереност и всичко друго, което може да те остави.

Лек за безнадежността е упоритостта. Него не можете да го намерите в аптеките. То е в гените и костите ти.