Никола винаги изглеждаше спокоен. Никой не го бе видял да крещи, ругае или да се кара на някого.

Един ден Младен го попита:

– Не се ли гневиш понякога на някого?

– Много рядко, – усмихна се дружелюбно Никола.

– Как го правиш? – недоумяваше Младен.

– Преди много години осъзнах, че прекалено много емоции изразходвам, когато се гневя, – започна да обяснява Никола, – а в това няма нищо позитивно. – Разбрах, че с гнева си разстройвам тези около мен и самия себе си.

– И? – Младен бързаше да открие разковничето.

– Самоконтрола е един от плодовете на Светия Дух.
Когато се подчиняваме на Светия Дух, Той ни помага да се владеем и да
не се гневим, – добърши обяснението си Никола.

Васил посети с баща си имението, в което живееха баба му и дядото му.

– Виж какви са странни тези дървета! – посочи с ръка Васил към малка група със необичайно преплетени клони.

– А, това ли?! – усмихна се бащата. – Когато бях малък, вземах изхвърлен клон от едно плодно дърво, правех прорез в друго. Привързвах разхлабения клон към ствола на второто дърво.

– И никой ли не забеляза това? – попита Васил.

– Всичко беше добре, докато дърветата не започнаха да дават различни плодове от очакваните.

– А, както ние сме присъдени в Божието семейство, – възкликна Васил.

– Да, точно так, – зарадва се бащата на сравнението на сина си. – Тогава можем да имаме уверението, че в крайна сметка ще бъдем в рая.

Подобно на присадените дървета, когато се доверим на Христос, ние ставаме ново творение и ще дадем различен плод от досегашния.

Мишо вървеше с Луко. Двамата тихо разговаряха.

– Нека поговорим откровено за нашите телефони, – предложи Луко.

– Телефоните ни са страхотни …, – подзе възторжено Мишо.

– Е, не чак толкова, – намръщи се Луко. – Те ни отдалечават от мястото, където сме. Все едно ни няма там.

– Как ни няма? – попита изненадано Мишо.

– Много просто, – повдигна рамене Луко. – Нечий телефон ще иззвъни и той ще го провери, за да види кой се е обадил, или ще отговори на имейл или текстово съобщение – само за момент. Изведнъж той излизат от стаята. Може да си мислиш, че е там, но всъщност не е.

– Вярно е, – съгласи се Михо, – не мога да правя две неща едновременно. Например да слушам човек и да пиша на друг. Или да си чета съобщенията и да се преструвам, че слушам някой.

– Трудно е да бъдеш едновременно на две места, – поклати глава Луко.

Двамата повървяха без да кажат дума.

– Знаеш ли по време на Великият пост бях решил да оставя телефона си, – сподели Луко.

– Какво четиридесет дни без телефон? – плесна се по челото Михо. – Бъди реалист.

– Не успях, – призна си Луко. – Никога не си поставяй духовни предизвикателства, които не можеш да посрещнеш.

– Виж, може да го оставиш за няколко часа, – въздъхна Михо. – Сложи го в някое чекмедже и го потърси да речем след 4-5 часа.

– Веднъж, – Луко леко се усмихна, – се скарах на телефона си. Казах му:“Кой командва тук? Ти си моя телефон, а не твой служител. Не съм длъжен да отговарям на всяко обаждане. Така не може“.

Михо загадъчно се усмихна и си спомни:

– Исус беше с учениците си и забеляза смокинята, която нямаше плод. Той не размаха пръст срещу нея, а сякаш искаше да каже на учениците си: „Не искате да сте продуктивни?“ тогава, Той прокле дървото и то изсъхна.

– Предназначени сме да се освободим от това, което не дава плод в самите нас, – започна да разсъждава Луко. – Трябва се изправим срещу тях и да ги унищожим, както Исус направи със смоковницата.

– Това трябва да направя с моя телефон, – развихри се Михо.

– Не, – спря го Луко, – по-добре го направи свой съюзник във вярата. Поискай от Господа да ти покаже нещата в живота, които ти пречат да даваш плод и тогава действай.

Радка бе развълнувана от новата си работа в компанията, но скоро тя откри:

– Моите колеги не споделят ентусиазма ми. Те се подиграват на компанията, оправдаваха се за лошото си представяне, а същевременно търсят по-доходоносна работа.

Те се бе отчаяла нацяло. Самосъжаляваше се:

– Никога да не бях кандидатствала за тази работа. Изглеждаше страхотно, но сега е направо разочароваща.

Може самите ние да изглеждаме външно много добре, но произвеждаме лошо качествена продукция.

Нашите плодове не трябва да са грандиозни, а да допринасят за любов, радост и мир в трудни времена.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.