Един старец живеел на планината в една пещера с петте си ученика. Наближавал празник. Те седнали да похапнат, но имали малко сух хляб и няколко плода.

– Ако ние сме смирени и истинни чада на Бога, – казал старецът, – то нека всеки от вас се помоли за храна, която иска да вкуси на празника.

Учениците смятали, че те са недостойни за тази благодат и накарали старецът да се помоли за всички и той се съгласил със радост.

Когато молитвата му свършила, в пещерата се появил непознат мъж.

– Идвам от далече, – казал той. – Родил съм се в пустинята.

Мъжът донесъл храна, за която братята никога не били чували. Имало грозде, нарове, смокини, орехи и неща, които по това време няма от къде да се вземат, медна пита, стомна с прясно мляко, както и 10 пресни хляба.

– Това ви изпраща един знатен и богат човек, – казал мъжът и си тръгнал.

Братята били смаяни от подаръците и си казали:

– Това наистина е изпратено от Бога.

Георгиев беше едва тридесегодишен, но вече преподаваше на желаещите катерене по скали и ледници, земна навигация и оцеляването в дивата природа.

Това бе страстта на живота му. Още като юноша той се бореше с стръмните скали и високите върхове. Оцеляваше на непристъпни места.

Днес му предстоеше практическо занятие високо в планината с група от хората, които обучаваше.
Всички бяха весели и никой не очакваше да се случи нещо лошо. Вярваха, че Георгиев може да ги измъкне от всякаква ситуация.

Когато приготвяха необходимите инструменти за изкачване, се случи нещо съвсем непредвидено.
В подножието на скалата се появи мечка.

– Мечка, мечка …. ме ….! – крещяха наоколо.

Всички бяха много уплашени, защото звярът нападна без предупреждение, той бе разярен.

Георгиев забеляза мечката в последния момент. Той нямаше време да реагира. Животното се нахвърли, човекът и мечката се затъркаляха по земята.

Наоколо крещяха, викаха, издаваха странни звуци и удряха по какво ли не, за да изплашат животното, но това явно не помагаше.

Изведнъж мечката се изправи и напусна без видима причина бойното поле.

Краката на Георгиев бяха целите в кръв, а дрехите и лицето му бяха раздрани.

– Как си? – попита Симо, когато групата обкръжи инструктора си.

– Какво стана? – извика уплашено Мая.

– От къде се взе тази мечка? – недоволно плесна с ръце Минчо.

– Изглежда има малки наблизо, – каза съвсем тихо Георгиев. – По инстинкт ги защитава.

Хубавото бе, че групата се намираше в местност, където имаше мобилна връзка.

– Ало, – викаше по мобилния си телефон Виктор, – тук има човек нападнат от мечка. …Тя се оттегли …. Целия е в кръв, особено краката…. Близо сме до връх Башлийски чукар.

– Какво казаха? Ще пристигнат ли скоро? – попита Тодор.

– Казаха, че веднага тръгват.

За да свалят ранения бяха необходими няколко часа. Въртолет го взе и го откара, състоянието на Георгиев беше критично.

– Дали ще се оправи? – попита Станислав.

– До сега какво ли не е преживявал, но виж с мечка не беше се борил, – опита да се пошегува Митко.

– Надявам се бързо да се възстанови, – каза Стефан, – той е силен и як, ще издържи и това.

Това е солено езеро с площ 115 кв. км. Намира се в района на Астрахан, на 270 км на север от Касписко море и 53 км на изток от река Волга.

Езерото съдъжа невероятно чиста сол – 99.8% NaCl. От него се добива 4/5 от общото количество сол в Русия. В зависимост от потребностите, от Баскунчак се добиват от  1,5 до 5 милиона тона сол годишно.

За превозване на солта от това място специално е построена Баскунчакската железопътна линия.

На южния бряг на езерото се намира единствената планина с естествен произход в Прикаспийката низина.

Езерото се захранва за сметка на източниците. Много от тях, особено от северо-запад, донасят по течението си само за един ден около 2500 тона сол.

На брега на езерото има лечебна кал. През юни и август край езерото идват туристи, които си правят кални бани.

Въздухът там е с високо съдържание на бром и фотонциди. Улфидната утайка от кал действа аналогично на калта в Мъртво море. Натриевохлоридния разтвор съдържа комплекс от макро и микроелементи, които спомагат за бързо оздравяване на идващите на почивка там.

Прясната вода си пробива път сред солените води на моретата. Прекрасните алпийски цветя растат в най-дивите и скалисти планини. Най-красивите химни са родени в момент, когато душата е в страшна агония.

Колкото и странно да е, така става.

При преживяване на различни неволи душата обичаща Бога, винаги ще намери възможност да се радва и весели в Господа. Дори и бездна да извика към бездна, Господната песен ще се чува цяла нощ.

Можем да хвалим и славим Господа, даже и в най-мрачните моменти на живота си.

Схванал ли си добре този урок?

Не е достатъчно само да се смириш пред волята на Господа, да я избереш, но и да се радваш при изпълнението ѝ с неописуема радост.

Селото Бон Бон, разположено в планините на централна Индонезия, изглежда като другите отдалечени села на архипелага, със скромен брой къщи, магазини и джамия, където хората спокойно си вършат работата.

Въпреки това, то е станало шампион в борбата срещу тютюнепушенето. Това е първият населен пункт в Индонезия, където изцяло е забранено тютюнепушенето.

„Благодаря ви, че не пушите. Кажете не на цигарите“, – гласи плакат на входа на селото. На друго място е написано: „Наслаждавайте се на свежия въздух в нашето село“.

В страната 30% от възрастното население са пушачи и повече от 200 хиляди човека умират годишно от болести причинени от пушенето.

В Бон Бон забраната за пушене дошла не от грижата за здравето на хората, а поради икономически проблеми.

Ръководителят на селото Мохамед Идрис е заявил, че много семейства в района не могат да изпратят децата си на училище, защото бащите им много харчат за цигари, а младежите започват да пушат в ранна възраст.