Тиха и спокойна нощ. Дежурният екип на Бърза помощ нямаше повиквания и кротко дремеше.

Изведнъж звънът на телефона наруши тишината. Една ръка вяло се протегна и взе слушалката:

– Бърза помощ ли е? – чу се разтревожен глас.

– Да – отговори дежурният лекар, който се опитваше да се пребори със съня.

– Една възрастна жена припадна, – след което обаждащият се продиктува адреса на пострадалата.

– Идваме веднага, – отзова се докторът и разбута екипа си, да се приготвят за действие.

Полусънени, хората мърмореха, но макар и мудно се обличаха, и приготвяха необходимото за потегляне.

Шофьорът на линейката се прозя и започна да се оплаква:

– Такъв хубав сън сънувах …. язък, загубих всичко, ….. да му се не види и бабата.

Вече ободрени медиците пристигнаха на мястото и влязоха. На кревата лежеше жена. Устата ѝ бе отворена.

Лекарят провери пулса ѝ, огледа очите ѝ и започна да пише:

„Смъртта е настъпила в 4 часа и 20 минути. Няма пулс. Зениците са неподвижни. Има трупни петна по тялото ……“

Преди да си тръгне лекарят подаде листа и каза на жените, които се суетяха наоколо:

– Вържете ѝ устата и към сутринта можете вече да я миете.

Доволни, че всичко приключи бързо, екипът се качи в линейката и се прибра в болницата.

Малко преди да предадат дежурството на следващата група, нощната смяна от Бърза помощ получи ново обаждане.

Звънеше същата жена, която ги бе повикала при припадналата баба, единственият им случай за тези нощ.

– Можем ли вече да развържем устата на бабата. Тя се събуди и иска да пие чай.

Димитър загуби жена си. Разболя се от мъка по нея. Боледуването му продължи дълго и го уволниха. Остана без средства за най-необходимото. Заради неизплатени сметки отнеха и дома му.

Въпреки всичко в него бе останала искрица живот, поддържана от вярата му в Христос. И той като Йов не изостави Бога, независимо от всичко, което бе преминало през главата му.

Един ден Димитър застана пред Бога и попита:

– Защо ми се случи всичко това?

Отговор нямаше, но Димитър не изгуби надежда, че един ден ще разбере и това.

Нещо го теглеше навън. Изпита желание да излезе и да се поразходи.

На една от улиците видя работници, които зидаха нова къща. Един от тях с чук счупи една тухла почти на две, а със следващия удар отдели едно по-малко парче от нея.

– Защо я чупиш? – попита Димитър.

– Виждаш ли най-отгоре един малък отвор? – показа работника цепнатината отворила се в стената.

Едва сега Димитър забеляза дупката, която работникът искаше да запълни и само му кимна с глава.

– Опитвам се да придам на парчето тухла определена форма, за да прилепне точно на мястото, – обясни работникът.

Когато Димитър отмина строежа, очите му се напълниха със сълзи.

Сякаш Бог му бе проговорил, отговаряйки на въпроса му:

– Аз те очуквам и оформям чрез изпитанията, през които преминаваш, за да паснеш точно на място в тялото Господне.

Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.

На вратата на класната стая се почука и някой леко я открехна. Учителят Василев след като погледна натам, натовари една от ученичките със следната задача:

– Катя, заставаш тук отпред и ги наблюдаваш. След малко се връщам и ще ми кажеш, ако някой е бил непослушен.

Щом се затвори вратата, Георги се размърда и започна да се разкарва между чиновете и да дразни другите.

– Сядай, – скара му се Катя, – в противен случай ще кажа на Василев.

– Порта, – извика Георги. – А си гъкнала, като си тръгнем, ще те натупам.

Веднага след свършване на часовете, изплашена и нещастна Катя се затича към дома си.

Там тя изля мъката на майка си.

– Катя, – каза майка ѝ, – занеси му една ябълка.

– Каква полза от това? – изхлипа Катя. – Той ще ме дърпа за косата и ще ме удря с юмруци.

– Зная, – каза майка ѝ, – но Библията казва, че трябва да правиш добро на тези, които те мразят. Освен това казва, че и мекия отговор, отвръща гнева. Опитай!

На другият ден Катя сложи една хубава червена ябълка пред Георги и тихо каза:

– Съжалявам, че те ядосах.

Георги онемя.

Най-накрая запъвайки се Катя продължи:

– А …аз …. мисля, че си го заслужавам.

Георги се усмихна, въпреки че Катя все още не смееше да го погледне в очите. Макар и побойник, той вече не таеше злоба против нея.

В крайна сметка двамата станаха добри приятели.

Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.