Юда се ненавиждаше, за това, че предаде Исус. Горкият злощастник беше за оплакване. Лицето му бе изкривено от отчаяние и мъка.

– Какво направих? Как можах да го сторя? – измъчен, потиснат и мрачен шепнеше Юда.

Той отиде в храма и хвърли 30-те сребърника на пода. В настъпилата тишина прозвуча само звънът на монетите, които се плъзнаха и претърколиха върху мраморната повърхност.

Тридесет сребърника!

Нено скочи и седна в кревата си. Сънят му бе абсолютно реален, сякаш нещата се случваше пред очите му. Всичко бе подробно и детайлно от игла до конец.

– Това бе цената на предателството, която бе заплатена на Юда от първосвещениците, – каза си Нено. – Той предаде своя Учител, за цена подходяща в неговата култура, разкривайки годността му това общество.

Нено стана и се разходи из стаята. Погледна през прозореца. Безбройно много ярки звезди трепкаха върху чистото нощно небе.

– А какъв би бил съвременният Юда? – почеса се по главата Нено.

И си отговори сам:

– Нарича се християнин, последовател на Христос, но е отдал сърцето си на парите, материалните неща или служебните стремежи, а може и на някой друг или нещо друго, което го отдалечава от Исус.

Неспокойният дух на младежа отново попита:

– Но как го предаваме?

Не беше нужно много да умива, за да открие грешките, които допускаше и самият той в ежедневния си живот.

– Прекарваме повече време в Интернет, отколкото в молитва, – въздъхна тежко Нено. – Или отделяме прекалено време в преглеждане на вестници и четем всякакви други дивотии, но не поглеждаме с желание и копнеж Библията. А ако все пак Я отворим, то е за едва забележим отрязък от време в ежедневието ни.

Сълзите навлажниха очите на Нено и се търкулнаха по бузите му.

– Господи, покайвам се за предателството си! – каза искрено младежът, –  Моля Те, очисти ме от този ми грях и ми помогни да живея в любов и с вярност към Сина Ти Исус Христос.

Слънцето ярко грееше. На Григор му бе приятно да гледа как след дъжда всяко стръкче, освежено от изобилната влага, бе вдигнало глава нагоре. Радост и мир преливаше от всичко наоколо.

Григор от далеч забеляза Хито, който бе известен с пиянството си и побоищата, които предизвикваше.

– Странно, – каза си Григор, – изглежда ми доста променен. Прилично облечен е. Няма петно или мръсотия по дрехите му, а очите му искрят с някаква притегляща светлина.

Хито му се усмихна и любезно го поздрави:

– Здравей, Гриша!

Нямаше никаква следа от предишния грубиян и скандалджия.

– Хито, какво се е случило с теб? – попита го Григор.

– Синът ми стана свещеник, – отговори запитаният.

„Я гледай ти, синът на такъв човек като Хито е посветил живота си на Бога“, – помисли си Григор.

Но на него съвсем не му бе ясно, какво бе връзката между промяната му и това, че синът му е станал свещеник, затова изумено попита:

– Но как стана това?

– Веднъж, – каза бившият пияница, – аз наругах сина си без причина и го напсувах, а той ми се поклони и ми поиска прошка. Тогава нещо се обърна в душата ми. Представяш ли си, той е свещеникът, а поиска прошка от мен простака. От тогава престанах да пия и да се забърквам в скандали. Повярвах в Бога.

– Явно, – усмихна се Григор приветливо, – друг човек си станал.

Той бе много стар часовник. Освен това бе счупен, но никой не искаше да го пенсионира и за това тръгна да си търси работа.

На много места бе, но учтиво му „отказваха“:

– Оставете си номера на телефона и ще ви си обадим ….

Един ден влезе на място, където имаше много часовници. Вдигаше се невъобразим шум. Повечето от часовниците бяха нови, излъскани, с блестящи стрелки и какви ли не още преимущества.

Старият часовник, не хранеше никаква надежда, че точно тук да го вземат на работа, но все пак се престраши и попита:

– Имате ли работа за часовници?

– А вие какво умеете? – погледна го сърдито чиновникът, защото го откъсваха от „важната“ му работа.

– Два пъти в денонощието показвам точно време.

Чиновникът се почеса по главата, смутено погледна стария часовник и каза:

– Един момент ….

И изчезна зад близката врата. Там той доста се забави.

По едно време чиновникът излезе с един плешив господин, вероятно по-висшия началник, който го слушаше внимателно.  Този „по-висше стоящ“ мъж поглади брадата си и се произнесе по въпроса:

– Казвате, че е старичък, но два пъти показвал точно време. Знаете ли какво си мисля?!

Чиновникът застана нащрек, готов като ловджийско куче веднага да се стрелне и да донесе простреляния дивеч на господаря си.

– Взимаме го! – отсече плешивият.

Чиновникът въздъхна дълбоко и смирено затвори очи, като леко се приведе в поклон.

– Нека да разкараме нашите младоци, – продължи плешивият, – те и без това закъсняват.

И така уволниха неточно работещите часовници, а него счупеният и със стар механизъм неочаквано го взеха на работа.

Вечерта бе прегърнала смълчаното селище, което бе потънало в дълбок сън. В мрака луната любопитно надничаше зад облаците, искайки да разбере, какво ли правят зад онзи или другия все още светещи прозорци на домовете.

Една тухла и парче восък лежеха един до друг на дългия дървен рафт. Восъкът огледа съседа си и попита:

– Кажи ми тухло, защо си толкова твърда?

– Не винаги съм била такава, – усмихна се тухлата със загрубелия си глас. – Аз заедно с моите братя и сестри бяхме направени от мека глина, но когато преминахме през пещта, нагорещена от силния огън, ние станахме корави и твърди.

– И аз бих искал да стана като теб полезен на хората, – изказа желанието си с болка в гласа парчето восък.

Сутринта стопанката накладе огнището. Изведнъж восъкът си спомни, какво тухлата му бе разказала вечерта.

– Тя спомена, че е станала твърда, когато е преминала през огън, – каза си парчето восък.

То се премести на самият  ръб на рафта и се претърколи към пещта.

– Ау, колко е горещо, – извика восъкът, но никой не го чу.

В стаята влезе собственикът на дома. Той бе майстор на кукли.

Когато видя омекналия восък пред пещта възкликна:

– Това е забележително! От този восък ще направя нова кукла.

Той пое размекналото се тяло. Изтегли един вирнат и непокорен нос, вдлъбна устата оформяйки ѝ усмивка до ушите, а накрая закръгли две хитри очи. Който и да погледнеше куклата, не можеше да не се усмихне.

Колко радост донесе на децата тази играчка?!

Всеки, който поиска, може да стане полезен. А наградата на такива е голяма, защото те са желаели доброто на другите, без да искат отплата.

Слънцето ярко блестеше, но то не отговаряше на настроението на Наим. Младежът бе свил ръцете си в юмруци, здраво бе стиснал зъби, но устата му бе затворена и само по лицето му можеше да се разбере, че ако имаше възможност да вика, щеше да реве като лъв.

Така го завари Назар. Той бе подочул какво се е случило с приятеля му. Седна до него, не можеше да не съчувства на мъката му.

– Наим, стегни се, – каза му той, – разногласия винаги ще има.

– Да особено с онези, на които не можем да кажем нищо или да се махнем от тях, – процеди през зъби Наим.

– Не само ти имаш такива сложни взаимоотношения в семейството.

– Та те ме направиха на луд, – Наим едва се сдържаше, за да не изкрещи. – Та аз съм техен син, брат, братовчед, племенник, внук, …..

– Спомни си какво четохме вчера, – опита се да го ободри Назар.

– Какво? – незаинтересовано и безразлично попита Наим.

– Не обърна ли внимание, че Исус не контролираше своето семейство, но не позволяваше и те да го управляват.

– Какво мога да направя аз? – попита безпомощно вдигайки ръце Наим.

– Ако смяташ, че можеш да контролираш поведението на хората особено към себе си, ти си поробен от тяхното мнение, – констатира Назар.

– И какво да ги оставя Бог да ги контролира какво да правят ли? – начумери се Наим.

– Щом си приел Исус Христос за свой Господ и Спасител, ти си Божий син. Бог те обича и одобрява.

– Да, но те…., – недоволно измрънка Наим и се спря.

– Виж, – Назар погледна приятеля си в очите, – Исус даде на роднините си пространство, време и благодат. И понеже го направи, те се промениха. Един от тях стана апостол, други поеха пътя на мисионерите. За това не се отчайвай. Бог все още променя семействата.