Някакво безпокойство притесняваше Филип. Нямаше причина за вълнение, но се чувстваше нервен и напрегнат.

А и кучето му толкова възпитано и послушно животно се раздираше от лай.

– Какво му става на Бенджи, – недоумяваше Филип. – Никога не е бил толкова шумен. Сигурно нещо сериозно го е разтревожило.

Най- накрая той реши да отиде да види, какво смущава кучето.

Отвори вратата и замръзна. На двора право пред него седеше пума. Голяма „едноцветна котка“. Тя имаше добре развити мустаци и големи очи.

Филип се изпоти, а след като се съвзе, реши:

– Ще отида да взема камерата, за да заснема тази красавица.

Когато се върна, сърцето му едва не падна в петите. Животното реагира на звука на отварящата се камера, но слава Богу, размина му се.

Тези хищници понякога достигат два метра на дължина. Невъоръжен човек по-добре да не им се мярка на пътя.

За радост на Филип, пантерата не му обърна особено внимание. Изглежда не беше гладна и не си търсеше плячка.

Въпреки всичко, тя седеше на неговата веранда, цели 20 минути и си почиваше. Дори лаят на кучето не я смущаваше.

След известно време стана и си тръгна. Както внезапно бе дошла, така и си отиде.

Лаят на кучето заглъхна, а Филип запази незабравимите кадри от тази невероятна среща.

По-късно пред приятели, когато го питаха:

– Напълни ли гащите?

Смело отговаряше:

– Е, не беше толкова страшна. Не представлявах никакъв интерес за нея. Тя бе невероятно красива….

– Какво ли си видял? Очите на страха са големи. Сега само фантазираш, нали си отървал кожата ….  – смееха му се приятелите и го потупваха по рамото.

Анелия пътуваше с автомобила си към къщи заедно с пет годишната си дъщеря Петя и малкия си син Пламен.

Тя бе много изморена. Грижите за тези две малки деца плюс работата ѝ в офиса, напълно я изтощаваха.

Очите ѝ се притваряха, но тя се стараеше да следи пътя и да внимава къде кара.

Накрая умората надделя и Анелия заспа на волана. Колата излетя от пътя, блъсна се в едно дърво и увисна над бездната.

Пламен изгуби съзнание. Анелия припадна със счупен гръбнак. Само на Петя ѝ се бе разминало.

Момиченцето излезе от седалката за деца и изпълзя от колата навън.

„И сега какво? – помисли си Петя. – Ако не отида да кажа на някого, те ще умрат“.

Спасението на майка ѝ и братчето ѝ тежеше на нейните рамене.

И все пак Петя успя. Когато видя хора, започна да вика и да плаче:

– Мама… Пламен, кола…. спаси, ……..умрат.

Хората не можеха да разберат какво казва детето, но усещаха, че се е случило нещо лошо. Извикаха по телефона линейка и се насочиха към мястото, на където ги теглеше Петя.

Медиците, които по-късно преглеждаха Петя, не можеха да повярват на случилото се.

– Как това малко момиченце е успяло да излезе от колата, да се покатери по скалата и босичко да тича, докато срещне хора, извиквайки ги на помощ?

– Смелостта на това дете е просто невероятна.

– Погледнете я, колко е малка, а не се е поколебала, да тръгне да търси помощ за майка си и брат си.

Скоро Анелия и Пламен ще се оправят, а произшествието ще остане в паметта на това семейство, като кошмар.

Един млад човек на име Добромир имаше мечта. С нея заспиваше и с нея се събуждаше. Мечтаеше да спечели много пари, за да си купи нова кола.

И това се случи. Най накрая се изпълни заветната му мечта.

Автомобилът бе  лъскав, очарователен и ненагледен.

Един ден Добромир съвсем безшумно се движеше по пътя с него.

Изведнъж момче, което стоеше край пътя, взе камък от земята и го хвърли по колата.

Добромир забеляза злосторникът. Това бе момчето, покрай което мина преди малко. То му махаше с ръка да спре, но той не му обърна внимание.

Добромир даде колата назад и се приготви да се скара на момчето, дори да го напердаши, когато чу хлапето да казва:

– Простете ми, чичко.  Ще ви кажа, защо го направих. Моя брат е инвалид, той падна, заедно с инвалидната количка. Ровът е много дълбок, а на мен не ми стигат силите, за да го изтегля. Ако не бяхте преминали край мен без да спрете, нямаше да хвърля камък по колата ви.

Добромир се смути:

– Отдавна ли сте тук?

– Вече четири часа се мъча да го извадя, но … не можах, – повдигна безпомощно рамене момчето. – Брат ми си повреди сериозно крака, а се задава дъжд.

Добромир дойде до рова и видя безпомощно седящото момче в инвалидната количка, която се бе килнала на една страна. Сърцето му се сви, а гневът му отстъпи и се стопи.

В очите на инвалида се четеше нечовешка болка. Добромир успя да извади момчето за един час. Когато всичко приключи, той усети радост в сърцето си. Сега даже бе по-щастлив от времето, когато купи своята мечтана кола.

Добромир не забрави урока,който получи от момчето.

Какво ще стане, ако не откликнеш на зова за помощ? Към теб ще полети камък….

Наближаваше празник. Семейство Трифонови очакваха дете.

В навечерието на празника Мая получи родилни болки. Теодор бъзо я закара до болницата.

Всичко вървеше нормално. Започнаха спазмите, които Мая търпеливо издържаше.

Изведнъж лекарите се стъписъха.

– Нещо се обърка, – промърмори един от тях.

Теодор усети, че нещо не е наред. Скоро той чу ужасяващият писък на апарата. Сърцето на жена му престана да бие.

Теодор безпомощно наблюдаваше как неговата любима жена пребледнява и постенно губи живота си. След 4 минути лекарите решиха, че Мая е мъртва.

Всяка секунда забавяне костваше живота на детето. Докторът с болка обясни положението на Теодор:

– Жена ви е мъртва, за да спасим детето трябва да направим цезарово сечение.

В залата се чуваше бръмченето на апаратурата, виковете на лекарите и медицинските сестри, но Теодор нищо не чуваше. Той бе още в шок.

Отсъстващият поглед на Теодор не се откъсна от тялото на жена му. Той наблюдаваше как лекарите разпарат корема ѝ, за да спасят живота на малкия.

Детето бе извадено от утробата на майката, но викът на новороденото не се чу. Лекарят постави мъртвото дете в ръцете на Теодор.

И стана нещо неочаквано. Малкото почна бавано да диша, а след това започна да вика. То беше живо. Случилото се може да се нарече чудо…..

Когато покриха тялото на Мая, един от лекарите чу удар на сърцето ѝ. Той бе слаб, но стабилен…

Скоро Мая отново отвори очи.

Никой не можеше да обясни какво точно се е случило, но на Теодор не му бяханужни никакви хипотези.

С радостни сълзи, той показа на Мая новороденият им син, който здраво бе заспал, без да се интересува от това, че едва не умря……

Зорка имаше много работа в дома си, но беше преуморена от работата си в едно шивашко ателие.

Тя осъзнаеше, че всичко това трябва да се свърши, за това помоли сина си:

– Михаиле, моля те помогни ми да разчистим и оправим нещата в къщи.

– Добре, – съгласи се синът ѝ.

Работата бе много, но въпреки всичко успяха да изперат, изчистят и измият всичко, както трябва.

След като приключиха Михаил подаде лист хартия на майка си.

На него бе написано:

Окосих тревата – 1,5 лв.

Почистих стаята си – 1 лв.

Ходих до магазина два пъти – 1,25 лв.

Изнесох боклука – 1, 10 лв.

Измих стълбището – 2 лева.

Почистих банята и тоалетната – 2, 50.

Полях градината – 1,40 лв.

Общо 10,75 лв.

Зорка погледна замислено сина си. Обърна листа и написа на обратната му страна следното:

Девет месеца те носих в утробата си – безплатно.

През всичките нощи, когато бе болен се грижех и се молих за теб – безплатно.

Всяка нощ, когато бе неспокоен и крещеше, успокоявах те – безплатно.

Осигурявах ти играчки, храна, дрехи и всичко, което ти бе необходимо – безплатно.

Моята любов е също безплатна.

Когато Михаил прочете отговора на майка си, очите му се напълниха със сълзи.

Той я прегърна и прошепна:

– Мамо, аз те обичам повече от всичко на този свят.

Той взе листа и под своя списък написа : „Изплатено напълно“.