Дафина  със шестгодишният си син Дончо отиде да пазарува в близкия супермаркет. В магазина двамата видяха млад, дългокос и брадат мъж в инвалидна количка.

Изглежда бе преживял някаква ужасна катастрофа. защото освен, че бе загубил и двата си крака, лицето му бе покрито с белези.

Когато Дончо го видя, започна да го сочи с пръст на майка си и извика:

– Мамо, виж този човек!

Дафина изсъска на сина си;

– Дръж се прилично и не сочи с пръст така.

Изведнъж Дончо се отскубна от ръката ѝ и се затича към мъжа  в инвалидната количка. Застана пред него и му каза:

– Имате такива големи и красиви обеци! От къде сте си ги купили?

Младият човек му се усмихна. Той бе шокиран от неочаквания комплимент. Лицето му засия от щастие.

– В един магазин наблизо ги продават, – каза мъжът от инвалидната количка. – Харесват ли ти?

– И аз бих искал да имам такива, – въздъхна отчаяно Дончо.

– Освен такива обици, от този магазин можеш да си купиш и други готини неща, – каза мъжът.

Дончо и инвалида разговаряха, за нещата, които харесваха и двамата цели 30 минути.

Дафина искаше да прекъсне разговора и да отведе сина си, но като гледаше сияещите очи на двамата събеседници, не се реши да им наруши общението. Тя виждаше, че инвалидът се бе оживил и разказваше уверено и радостно нещо. Той споделяше с малкото момче неща, които бяха много скъпи и лични за самия него …

Изглежда никой до сега не му е отделял толкова внимание и не бе разговарял с него, като с нормален човек.

Дафина бе много впечатлена от случилото се, защото тя видя само човек в инвалидна количка с много белези по лицето, а сина ѝ срещна готин човек с големи обици.

Мария беше в дома си с четиригодишния си син Давид. От няколко дена се чувстваше малко недобре, но не отдаваше на това особено значение.

– Навярно съм настинала, – казваше си тя. – Ще ми мине.

Когато термометърът показа 41 градуса, тя осъзна, че нещата са по-сериозни. Но вече бе късно, Мария изгуби съзнание.

Давид не изгуби самообладание, раздвижи се из стаята и започна да оглежда внимателно наоколо:
– Трябва да се обадя по телефона … Къде ли го е оставила?

Детето започна да търси телефона на майка си. То знаеше как да го пусне, защото често я молеше да поиграе на него.

Когато стигна до раздел „контакти“ Давид видя снимката на баща си и веднага натисна бутона.

– Да, – каза баща му, – случило ли се е нещо, Мария?

– Татко аз съм, – обади се Давид. – На мама и стана лошо. Тя легна, но не може да се събуди. Моля те, ела скоро, страх ме е …

– Идвам веднага, – каза баща му, – не се страхувай, мама ще се оправи.

След това мъжът набра „Бърза помощ“:

– Ало на жена ми ѝ е станало лошо, изглежда е изпаднала в безсъзнание, ……Васил Левски 14, 2-я етаж, ап. 8 ….

А след това извика на шефа си:

– Манолов, Мария е припаднала, отивам си в къщи….

И хукна като луд към дома си.

Мария бе откарана в болницата. Там прекара почти една седмица и вече се възстановя. Скоро ще я изпишат и тя ще се прибере у дома.

– Ето моя спасител, – казваше Мария като прегръщаше нежно Давид, – ако не беше той….., – очите ѝ искряха от благодарност.

А малкият „герой“ подскачаше наоколо и се радваше, че отново може да разговаря с майка си.

Андрей вървеше по улицата и бързаше за дома си. Пред него застанаха двама юноши:

– Извинете, как да извикаме пожарната и бърза помощ? – попита единият от тях.

Другото момче посочи с ръка, прозорецът от който излизаше дим.

Андрей бързо продиктува на младежите номера на пожарната и бърза помощ, и веднага изтича към входа, от където се чуваха викове за помощ.

На площадката на първия етаж в дима стоеше една жена.

Когато го видя жената извика:

– В горящият апартамент се намира брат ми, които не може да се движи, той е инвалид.

Андрей излезе на улицата и извика на един от младежите, който се намираше наблизо:

– Ела да ми помогнеш. Вътре в огъня има инвалид ….

Прикривайки лицата си от огъня с края на дрехите си двамата влязоха в горящия апартамент. Преминаха през тесен коридор и се озоваха в голяма стая. Тя бе изпълнена с дим. Кревата гореше.

– Ей, има ли някой жив? – извика Андрей.

Чу се стенание от дясно на входа. Андрей запълзя по пода в посока на звуците, като си светеше с телефона си.

До кревата на пода седеше силно обгорял мъж. Той бе вече в безсъзнание и не издаваше глас.

– Ей, ела насам, намерих го. И по-внимателно да не му причиним болка, – каза Андрей.

Двамата го хванаха и го изнесоха бързо на улицата.

През това време дойде пожарната и линейката. Обгорелия човек бе предаден на медиците.

Спасеният се оказа 67 годишен инвалид 2-ра група.

Жената, която стоеше на площадката близо до горящия апартамент, хвана Андрей за ръката и със сълзи в очите каза:

– Благодаря ви, че спасихте брат ми ….

Истинските приятели се проявяват в скръб, а не в радост.

Боряна имаше добра приятелка и тя не се страхуваше да се опре на нея в трудно време.

Тя имаше шест деца, грижеше самоотвержено за тях. Те бяха радостта на живота ѝ.

Но бедите идват неочаквано. Боряна заболя от рак на гърдата. Нейната приятелка Поли усети, че трябва да бъде близо до нея през тези дни.

Третият съпругът на Боряна, когато разбра, че жена му е болна от рак, напусна семейството и се скри.

– Нищо не може да ме накара да живея и да се боря с тази болест, – казваше Боряна на приятелката си. – Има ли смисъл?

Болестта ѝ напредваше. Въпреки подкрепата и насърченията на Поли, Боряна бе все по-отчаяна.
Тя поглеждаше към шестте си деца, които никому не бяха нужни и тъгуваше още повече.

Един ден Боряна с насълзени очи каза на приятелката си:

– Ако аз умра, ще прибереш ли моите дечица? Моля те, направи това за мен!

– Разбира се, не се притеснявай, – отговаряше Поли без да се поколебае.

Задачата на Поли съвсем нямаше да бъде лека. Двамата със съпруга си имаха три деца. Но мъжът и прие този зов за помощ. А когато Боряна почина, Поли се притесняваше:

– Дали децата ще искат да дойдат у дома да живеят?

– Попитай ги, – усмихна се топло съпругът ѝ.

Децата нямаха нищо против и заживяха в новия си дом.

Така Боряна умря спокойна, че шестте ѝ деца ще попаднат в добри ръце.

Още преди съда да реши, дали да даде попечителството за шестте деца на това семейство, състрадателни хора събраха голяма сума пари, за да подпомогнат семейството в отглеждането на прибавилите се деца.

По-късно Поли споделяше с приятелите си:

– Сега чувствам, че животът ми е станал по-пълноценен. Грижата за толкова много деца ми доставя радост и ме прави щастлива.

Един ден един приятел на Брамс минавал покрай къщата му и реши просто ей така, без предупреждение, да го посети.

При влизането си той чул зад вратата свиренето на композитора, но в същото време с музиката, смесено звучали спиращи духа звуци, те напомняли на отчаян  вой на куче …

Знаейки, че Брамс няма куче, човекът изключително изненадан плахо отворил вратата и замръзнал потресен …

В стаята нямало никакво куче. Разрошен по нощница Брамс импровизирал на пияното, като огласявал стаята с изтощен сърцераздирателен вой, а от очите му течели сълзи ….

Приятелят бил хипнотизиран от тази вдъхновена и едновременно зловеща картина.

Брамс го забелязал, с трясък затворил капака на пияното и изревал:

– Как се озова тук?

– Минавах наблизо и чух музиката ти … а вратата беше отворена.

– Махай се от тук! – казал Брамс, който в този момент съвсем нямал намерение да бъде учтив. – Моята музика трябва да се слуша на концертите ми, а не в къщи на вратата ми.