Posts Tagged ‘очи’

Бъдете миротворци

петък, август 18th, 2017

indexПетър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

-

Глас на нужното място

четвъртък, август 17th, 2017

101-Golos-v-nuzhnom-mesteГаля звънна на вратата. Отвътре се чу лай на някакво страшно куче, с размерите на Баскервилското. Дращи със лапите по вратата почти на нивото на шпионката.

„Ако се изправи на задните лапи, – помисли си Галя, – може и да се покаже. Този лай е странен. Контролирана истерия“.

Той представляваше две секунди пълна ярост, след това три секунди зловеща драматична пауза. И така цял цикъл.

Сякаш казваше: „Ще те разкъсам на части, но аз съм само айсберга. Не хвърлям думите си на вятъра“.

Ники отвори вратата и Галя инстинктивно се отдръпва. Тогава тя забеляза малко чудо, което приличаше на съборена на пода шапка, куче тип териер.

Виждайки физиономията на Галя, Ники се изкикоти:

– Бях вдъхновен от басовия страшен лай на моя любимец. Дресирах го да лае в най-високата точка на траекторията му. Страшното драскане и опиране на вратата, забавят падането. Летвата закована на вратата, падаща се под очите на кучето, му помага по-дълго да се задържи на задните лапи.

Възкресенчо

неделя, август 13th, 2017

images1Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.

 

 

Защо сте страхливи, маловерци

петък, август 11th, 2017

imagesКогато се страхуваме и не можем да направим нищо, по-добре е да се помолим на Бога. Но нашият Господ очаква да види тези, които Го призовават, разбират ли в Кого вярват?

Ние се доверяваме на Бога от време на време, но настане ли някоя плачевна ситуация прибягваме до примитивните панически молитви и постъпваме като тези, които не Го познават.

Когато се паникьосваме и смятаме, че нашата ситуация е без изход, то ние ни най-малко се доверяваме на Бога и не разбираме, че той управлява всичко. Струвани се, че Бог е заспал и ние не виждаме нищо друго освен огромните вълни, които са готови да ни залеят.

„Маловерци“ с колко болка отеква в сърцата на учениците тази дума.

А знаете ли с колко радост е преизпълнено сърцето на Исус, когато му останем верни с непоколебима вяра, независимо от това, какво ни очаква?

Ако сме се научили да се покланяме на Бога и Му се доверяваме, изпитанията ще покажат, че и в най-тежкия миг нашето доверие в Христос няма да се пречупи.

Където има освещение, там има и мир в Бога. Пълното единство с Бога е единство, което ще ни направи не толкова непорочни в неговите очи, колкото ще Му донесе истинска радост.

Във водата се появили странни квадрати

петък, август 11th, 2017

originalДаже и спокойната вода крие много опасности. Просто ние сме свикнали да не забелязваме това, което не виждат очите ни.

Момче решило да направи снимка на странните вълни и само не разбрало, как се оказало в смъртна опасност.

Близо до южното крайбрежие на Франция е разположен малък остров Овк. Той е известен с необикновените си квадратни вълни, които възникват неочаквано и така изчезват.

Повечето от туристите са наясно с опасността. Работата е там, че тези вълни се формират на границата на топлите и студените течения.

Такива вълни влачат и поглъщат човек под водата, като фуния.

Това се помни за цял живот

вторник, август 8th, 2017

indexЕдин ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.

Затрогваща хубост

неделя, август 6th, 2017

imagesКолата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….