Един ден Пламен бе много изненадан. Баща му пиеше чая си от чинийка.

– Не мога да помогна .Чашата ми преля, – очите на баща му блестяха от удоволствие. – Бъди честен, нима не те е радвало такова неочаквано „преливане“.

Пламен се ухили и започна да изброява, това, за което се сещаше:

– Крем, който капе от ръба на по-дълбок съд. … сладолед, който се стича по фунийката …

– Ето виждаш ли? Всяка такова малко „преливане“ носи радост, – отбеляза бащата. – Така и Давид описва щедростта на Небесния Пастир, Който се грижи за нас.

Пламен мълчеше и слушаше почтително баща си. Той винаги го бе възприемал за мъдър човек.

– Забележи, – поклати глава бащата, – ние получаваме богато снабдяване от Господа. Имаме напътствие и защита в сложния път на живота си.

– Колко е хубаво, че дори, когато има противопоставяне, то не пречи на Божията доброта и любов да стигнат до нас, – добави Пламен.

– Бог не ни дава просто благословения в долината на мрачната сянка или от това, което се нуждаем, когато сме затруднени …. Той излива Своето състрадание в живота в толкова голяма степен, че то прелива в благословения там, където очакваме най-малко, – това малко по-дълго красноречие докосна дълбоко сърцето на Пламен.

Бащата вдигна ръцете си нагоре и прибави:

– За това не трябва да се страхуваме, когато напуснем тучните пасища и кроткия поток, защото нашият Велик Пастир остава с нас. Божията доброта и любов „ще ни следват през всичките дни на живота ни“.

Денис се загуби в джунглата.

Той бе отчаян, но всичко се промени, когато се яви неговият спасител.

– Не се чувствам сам, – каза си Денис. – Мога да общувам с този човек. Отчаянието ми намаля, защото имам визия. Объркването ми изчезна, вече знам посоката.

Той все още не бе напуснал джунглата, но усети, че нещо се е променило в него.

Надеждата го бе възстановила. А тя се градеше на това, че срещна някой, който можеше да го изведе.

Добрият Пастир знае, че не сте създадени за това място, но само Той може да ви изведе. В случая е Идеалният за това.

Той ви кара да вдигнете очи от джунглата, която ви заобикаля и да погледнете към небето над вас.

Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.

Всичко бе потънало в мъгла. От нея нищо не се виждаше.

Стресиран Стоян се помоли:

– Господи, нищо не виждам пред себе си. Мога да се блъсна в нещо без да го забележа. Моля Те, изпрати ми нещо, което да следвам.

Изведнъж огромен камион излезе от страничния път и продължи по шосето напред. Задните му врати бяха обхванати от въже обвито в червена светлина.

Пронизвайки мъглата, ярките светлини сякаш викаха:

– Следвай ме!

По-нататък по пътя Стоян фиксира очите си върху тези насочващи светлини и пътуваше безопасно.

Светлината е от съществено значение за оцеляване в тъмнината.

Именно мракът ни заслепява за Бога. Той ни предпазва от всичко, което Господ има за нас.

Грехът, егоизмът и дори обвиняващият гняв към Бог причиняват тъмнина, която само светлината на Исус може да разпръсне.

Христос обяви Себе Си за светлина и ни кани да Го следваме по житейски път, в който тъмнината не може да нахлуе.

Господ знае колко труден е животът, затова Той ни посреща там, където сме и ни призовава: „Следвай Ме!“

Нека насочим очите си към светлината, която Исус дава. Той знае пътя през мрака.

Камен умееше да разказва увлекателно. И този път бе така.

– Перлите се образуват, когато малка песъчинка се впие в стрида, дразнейки я, – говореше той. – За да смекчи раздразнението, стридата покрива песъчинката с гладък слой от така наречения седеф. Докато стридата усеща раздразнението, тя продължава да покрива пясъка със слоеве перли.

Мишо потри ръце и възкликна:

– Какъв вид раздразнение би било необходимо, за да се оформят перлите, които изграждат портите към небесния град?!

– Колко големи са тези врати? – попита Сашо.

– Толкова са големи, че могат да се поберат в стена, дебела двеста фута, – поясни Мишо.

– О, това е било повече от обикновено раздразнение, – ококори очи Петър.

– Трябва да е било ужасно, тежко страдание! – въздъхна Симо.

– Чудя се . . .. – почеса се по главата Мишо. – напомняме ли са перлите всеки път, когато вие и аз влизаме в Къщата на Отца?

– Ние влизаме само поради голямото страдание и смъртта на Божия Син, – отговори Мишо.

– Сякаш тези порти отразяват кръста на Исус Христос, – заяви Камен, изненадан от мислите си по въпроса.