Самуил и Йосиф се връщаха от училище. Времето бе приятно и двамата кривнаха към парка. И там възникна следния разговор, които всеки от тях обмисляше до вечерта.

– Това е голям срам за нас християните, – недоволно отбеляза Самуил.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – Попита Йосиф.

– Разкажи ми за последния човек, за който си чул, че е споделил нещо за Исус! – раздразнено размаха ръце Самуил.

– Има много християни които правят това, – изтъкна Йосиф.

– Въпреки, че ценим разнасянето на Благата вест, – кисело реагира Самуил, – много малко от нас всъщност го правят. Според последните изследвания, резултата е плачевен. 61% от християните не са споделили Христос през последните шест месеца, а 25% са споделили само с 1-2 души. И защо мислиш, че става така?

– Някои смятат, – почеса се по главата Йосиф, – че трябва да знаят всички отговори преди да започнат да говорят за Исус.

– Ние не винаги ще знаем достатъчно за Господа, – бурно възрази Самуил, – но най-вече се страхуваме от въпроси, за които не сме подготвени или че ще дадем грешен отговор.

– А не си ли си мислил, че понякога този страх идва от това, че хората са враждебно настроени към  Евангелието и гледат да ни объркат? – предизвика го Йосиф. – Трябва да признаеш, че всеки християнин е искрено загрижен това, което е разказал на хората за Исус и желае да ги тласне напред към Спасителя.

– Не трябва да се страхуваме от нещата, които не знаем, – отбеляза Самуил, – просто трябва  да кажем: “ Не знам отговора на този въпрос, но ще попитам по-стари вярващи от мен и ще ти кажа“.

– Е, да! Евангелието е сила за спасение и то не се състои в отговорите на нашите въпроси. Освен това неотговорените въпроси рядко са попречили на някой да се довери на Христос, – вметна Йосиф.

Двамата се бяха разгорещили от разговора и вървяха доста възбудени по алеята.

– Понякога съм виждал християни, – наперено продължи Самуил, – които изглеждат някак странно и ми напомнят на някого. Мисля си, че при благовестието, трябва да бъдеш самия себе си, а не да имитираш този или онзи евангелизатор.

– Е, на някои им се отдава по-лесно да правят това, – възрази Йосиф.

– Но това не означава, че останалите са по-неможещи от тях, – отвърна засегнат Самуил, – Нали Бог ни е дал всичко за това, иначе не би ни изпратил.

– Лошото е, че когато говорим за Исус не помагаме на хората да го призоват в молитва, – отбеляза тъжно Йосиф. – В такива случаи трябва да попитаме човека: „Това има ли смисъл за вас? Искате ли да се доверите на Исус точно сега“. Ако каже „да“, трябва да го поканим да се помоли, а ако каже „не“ или „не сега“ това също е добре, защото той остава отворена врата и по-късно ще можем да си поговорим с него отново за Исус.

– А коя е най-голямата грешка при благовестието според теб? – настървено попита Самуил.

– Имаме приятели, хора от семейството, колеги и съученици, които са готови да слушат за Исус, но ние мълчим, – призна с болка Йосиф.

– Бих извикал към всички християни: Престанете да мълчите! Споделете днес вестта за Христос, – Самуил вдигна нагоре ръце и заподскача въодушевено.

Валеше. На Веска съвсем не ѝ беше весело. Животът, който живееше ѝ се струваше истински кошмар. Тя обичаше мъжа си, но свекърва ѝ …. пази, Боже. Възрастната жена не правеше нещо лошо, дори и гласът ѝ не се чуваше в къщи, но Веска искаше много повече от нея.

Младата жена крачеше умислена към църквата, бе решила да се срещне със свещеника и да сподели мъката си.
Тя прекрачи прага на храма и се насочи към изповедалнята. Свещеникът я видя и учтиво я покани:

– Кажете, слушам ви.

Веска наведе глава и започна:

– Аз живея със своята свекърва.

Настъпи тишина. Не получила никакъв отговор или поне намек за подкрепа Веска продължи:

– Тя никога не ми помага. Постоянно си гледа сериалите. Когато яде, не си чисти масата, а съдовете остава в мивката и не ги мие. По цял ден пие кафе със съседките и клюкарства.

– А как се казва вашата свекърва? – попита свещеникът.

– Здравка. Но защо ме питате за това? Какво значение има това?

Свещеникът леко се усмихна и прибави:

– Кажете на Здравка, че Господ и прощава греховете, нали вие ги изповядахте вместо нея…..

Веска ококори очи и озадачено погледна свещеника.

– Следващият път, ела те да поговорим за вашите грехове, – каза Божият служител.

Веска наведе още по-ниско глава и напусна църквата.

Димитър загуби жена си. Разболя се от мъка по нея. Боледуването му продължи дълго и го уволниха. Остана без средства за най-необходимото. Заради неизплатени сметки отнеха и дома му.

Въпреки всичко в него бе останала искрица живот, поддържана от вярата му в Христос. И той като Йов не изостави Бога, независимо от всичко, което бе преминало през главата му.

Един ден Димитър застана пред Бога и попита:

– Защо ми се случи всичко това?

Отговор нямаше, но Димитър не изгуби надежда, че един ден ще разбере и това.

Нещо го теглеше навън. Изпита желание да излезе и да се поразходи.

На една от улиците видя работници, които зидаха нова къща. Един от тях с чук счупи една тухла почти на две, а със следващия удар отдели едно по-малко парче от нея.

– Защо я чупиш? – попита Димитър.

– Виждаш ли най-отгоре един малък отвор? – показа работника цепнатината отворила се в стената.

Едва сега Димитър забеляза дупката, която работникът искаше да запълни и само му кимна с глава.

– Опитвам се да придам на парчето тухла определена форма, за да прилепне точно на мястото, – обясни работникът.

Когато Димитър отмина строежа, очите му се напълниха със сълзи.

Сякаш Бог му бе проговорил, отговаряйки на въпроса му:

– Аз те очуквам и оформям чрез изпитанията, през които преминаваш, за да паснеш точно на място в тялото Господне.

На вратата на класната стая се почука и някой леко я открехна. Учителят Василев след като погледна натам, натовари една от ученичките със следната задача:

– Катя, заставаш тук отпред и ги наблюдаваш. След малко се връщам и ще ми кажеш, ако някой е бил непослушен.

Щом се затвори вратата, Георги се размърда и започна да се разкарва между чиновете и да дразни другите.

– Сядай, – скара му се Катя, – в противен случай ще кажа на Василев.

– Порта, – извика Георги. – А си гъкнала, като си тръгнем, ще те натупам.

Веднага след свършване на часовете, изплашена и нещастна Катя се затича към дома си.

Там тя изля мъката на майка си.

– Катя, – каза майка ѝ, – занеси му една ябълка.

– Каква полза от това? – изхлипа Катя. – Той ще ме дърпа за косата и ще ме удря с юмруци.

– Зная, – каза майка ѝ, – но Библията казва, че трябва да правиш добро на тези, които те мразят. Освен това казва, че и мекия отговор, отвръща гнева. Опитай!

На другият ден Катя сложи една хубава червена ябълка пред Георги и тихо каза:

– Съжалявам, че те ядосах.

Георги онемя.

Най-накрая запъвайки се Катя продължи:

– А …аз …. мисля, че си го заслужавам.

Георги се усмихна, въпреки че Катя все още не смееше да го погледне в очите. Макар и побойник, той вече не таеше злоба против нея.

В крайна сметка двамата станаха добри приятели.

Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.