Вън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:
– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.
Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:
– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.
Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.
Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.
Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.
Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:
– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.
Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.
Веднъж един журналист попита младият художник попита:
– Какво ви мотивира поемете по този път?
– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.
Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.
