Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.
В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.
– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?
– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.
– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?
– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.
Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.
Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.
– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..
А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.
– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….
