Радко усети как някой  му разтърси рамото. Обърна се. Срещу него стоеше баща му. Радко се надигна от леглото, седна и се усмихна.

Беше сутрин, а отвън пръхтеше ядосан кон.

– Хайде ставай, мързеланко, – каза баща му с много обич. – довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

Радко се изправи и се извиси с една глава над баща си. Те живееха сами, само двамата. Бяха много близки. Въпреки, че нямаше жена в дома им, всичко беше подредено и си знаеше мястото.

Радко последва баща си в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше. Черните му хълбоци блестяха от пот. Тъмния звяр риеше неспокойно с крак и беше настръхнал.

Захари, малко девегодишно момче, правеше жалки опити да удържи юздите му. След сблъсъка с коня от носа му течеше кръв.

Радко хвърли бързо една кърпа на детето и извика:

– Отдръпнете си!

Момчето се оттегли в ъгъла, но остана да види какво ще стане по-нататък.

Радко погледна в очите неспокойният кон. Конят не беше с лош нрав, но изглежда нещо го плашеше. Радко огледа наоколо и разбра, какво е предизвикало страха у четириногия приятел. Животното виждаше ковашкия тезгах и инструментите върху него: чукове, керпедени, ковашки клещи, нож ….

Радко тръгна към коня, като започна да му говори. Хвана голямата му глава с двете си ръце и усети масивния череп под кожата. След това сви длани и ги постави зад очите на животното, така го изолира от всичко наоколо и конят можеше да гледа само напред. След това кротко му каза:

– Успокой се приятел, аз съм с теб.

Конят се успокои, изпръхтя и започна да гризе ухото му.

Баща му се зае веднага с подковаването на животното. Сега работата спореше и баща му взе да си тананика. Радко не усети кога баща му свърши, но видя засмените очи на Захари и разбра, че операцията е приключила успешно.

Потупа коня и се усмихна на баща си. Двамата бяха свършили добра работа.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Веднъж минавайки край слоновете в зоологическата градина, един човек установил, че такова огромно създание като слона го държат вързано с тънка верига за предния крак. Край него нямало ограда, дори в клетка не е бил затворен. Било съвсем очевидно, че слонът можел лесно да се освободи от тънката верига, с която бил привързан, но необяснимо защо, той не го правел.
Човекът отишъл при дресьора и го попитал:
– Защо такива огромни и прекрасни животни стоят и не правят опит да се освободат?
Дресьорът отговорил:
– Когато е бил млад и много по-малък, отколкото е сега, ние го връзвахме за тази малка верига и сега, когато вече е възрастен е достатъчна само тя, за да го възпира. Когато вече е пораснал, той вярва, че не може да преодолее тази верига и за това не се опитва да избяга.
Това е поразително. Това животно всеки момент може да се избави от своите „окови“, но тъй като вярва, че не може да ги преодолее, то ще стои там до края на живота си и няма да се опитва да избяга.
Така се случва и със нас, ако ние вярваме като този слон, че нещо не можем да направим, само защото веднъж не се е получило, ние няма да успяваме с каквото и да се захванем.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Творчеството е отличен начин детето да се заеме с полезни неща и да насочи енергията си в по-спокойна и мирна насока. На децата им доставя огромно удоволствие, да правят нещо с ръцете си. Любовта към творчеството, независимо дали това е танц, музика или рисуване, спомага за формирането на хармонична и цялостна личност.
От най-ранна възраст децата желаят да творят. Погледни, как твоето дете рисува с пръсти в чинията с яденето за обяд или как му харесва да оставя отпечатъци от ръцете си върху мебелите в къщи.
Още в самото начало трябва да покажем на детето как да борави с един или друг предмет. По-нататък то ще узнава нещо интересно или ново и това ще му харесва. То ще чувства увереност и надежност в мама и татко, които ще му помагат. В зряла възрат тези качества ще помогнат да се формира един щастлив човек.
Ако вашето дете е проходило и иска да ви помогне, в замесването на тесто или в украсата на тортата, не му отказвайте. Покажете и помогнете му, няма значение, че ще изгубите повече време за това, всичко идва с опита.
Но след това ще имате добър помощник, който ще се радва да се включи в работата ви. Главната задача на родителите е да помагат, направляват и подкрепят, резултатът няма да закъснее.
Всеки от нас се ражда с таланти, просто трябва да им позволим да се изявят в живота.