Валя цял ден. Ту роси, ту трещи и светкавици раздираха небето, но това не попречи на две момчета да се съберат заедно и да говорят…

Нека се приближим и да ги чуем сами.

Станко самоуверено говореше:

– Никой не може да ме изненада с твърдението, че има Божи съд, но честно казано много ме изненадва Неговата благодат.

– И аз не съм се съмнявал, че ще има Божи съд, – усмихна се Пламен. – Ето ти и доказателството. Светкавици над Содом, огън над Гомор. Чиста работа!

– Такъв вид дисциплиниране са разбира веднага, – махна неопределено с ръка Станко. – Логично е…. Но Божията благодат?

– Всичко друго, но не и това, – плесна с ръце Пламен. – Виж, Петър се отрече от Христос, преди да проповядва за Него. Разбойникът разпънат на кръста до Исус, обречен да отиде в ада, за миг усмихнат заминава за небето.

– Намери ми един, който е дошъл при Бога да търси благодат и не я е получил? – Станко предизвикателно погледна приятеля си.

Пламен тръсна глава и добави:

– Бог дава много повече благодат, отколкото можем да си представим.

– Хайде да не разводняваме истината, – сбърчи нос Станко. – Най-малко искам да компрометирам Евангелието, но едно съм сигурен в едно, че когато стигнем на небето ще бъдем изненадани …

– От какво? – прекъсна го в недоумение Пламен, гледайки пламналото му лице.

– Че там ще видим някои хора, – отговори Станко.

– Някои от тях пък могат да се изненадат, че виждат нас там, – ухили се Пламен.

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.

Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Вечерта бе прохладна. Хората бяха насядали край огъня, а бай Атанас разказваше поредната си история:

– Ранните индианци са били едни от най-добрите ловци. Те имали търпение, мъдрост, много добре познавали природата и уважавали своето мястото в нея.

– Интересно как са ловували? – прекъсна разказа нетърпеливия Асен.

– Когато ловували биволи в Големите равнини, – продължи да разказва бай Атанас, – ловците се покривали с биволски кожи и внимателно се приближавали до стадото, на практика били незабележими. С лекота и умение ловците убивали десетки биволи.

– А другите не са ли ги усетили? – попита Румен.

– Ей, много бързате, – засмя се бай Атанас. – Когато стадото най-накрая разбирало, че има атаката, биволите започвали да се блъскат, но по това време ловците се били оттеглили на безопасно място. След като стадото напуснело терена, ловци се връщали, за да приберат убитото си.

– Брей, – възхити се Тошо, – колко ловки и мъдри са били.

– Днес имаме дума за този вид инфилтрация и се нарича десенсибилизация, – додаде наперено Теодор.

– Ти се с твоите завъртяни думи, – скастри го Румен. – Не можеш ли да го кажеш по-ясно?

– Когато хората са чувствителни към нещо, – започна да обяснява Теодор, – те остро осъзнават какво се случва около тях физически, емоционално, умствено и духовно. Следователно, когато загубим чувствителност, ние ставаме тъпи към това, което някога е привлякло вниманието ни.

Огънят догаряше, но никой не хвърля дърво в него. Всеки се бе умълчал и вглъбил в себе си.

Вероятно днес много от нас могат да бъдат хванати да дремят, без да обръщат внимание на звънците и свирките около нас.

Живеем в общество, в което сме заобиколени от гордост, завист, измама, разделение, егоизъм и много други злини.

Като Божи народ ние сме призовани да бъдем нащрек. Нека днес е нашият зов за събуждане.

Селото бе малко, за това всички се познаваха добре. Дори знаеха привичките си и любимите си вещи.

Там живееше Григор. Той бе човек на средна възраст. В дома си имаше кана, която му бе любима. Използваше я постоянно, но я пазеше като очите си.

Не знам по каква причина му завидя Рангел. Той издебна момента, когато Григор отсъстваше от дома си и изля разтопено олово в любимата му каната. То се втвърди и на другия ден каната не можеше да се използва.

Григор се притесни, когато видя, какво е станало с любимия му съд.

– Какво да правя? – питаше се той. – Не искам да се разделям с нея.

Изведнъж Григор хвана каната и я разби в един камък, които отдавна лежеше в двора му.

Парчетата на съда се разлетяха в различни посоки, но радостното бе, че оловния слитък се отдели.

Григор умееше да прави керамични съдове. За това събра парчетата. Прибавяйки още глина и ги съедини. Прекара съда през огън. Оцвети го и каната стана още по-красива от преди. Тя за искря с чистота и нежност.

Тази кана не ви ли прилича на човешката душа?

Злото премесено с чувствената страна на душата принадлежаща на всеки от нас и то онази част, която се отнася до плътските наслади.

Това смесване е толкова фино, че е невъзможно да се направи някакво разграничение между злото и душата.

Единственото, което може да помогне в случая е, да се разчупи душата, да се извае и да премине през огън, за да остане чиста без примесите на гибелната напаст.