Марта се скара с дъщеря си. Закипя от гняв и негодувание:

– Как може така да ми говори собствената ми дъщеря? Колко несправедливи думи изрече. О, и съпругът ѝ не остана по-назад, каза толкова неприятни неща.

Накрая въздъхна дълбоко и реши:

– Ще се обадя на Ана. Тя ми е съседка и винаги ми е помагала.

Отиде при Ана и от вратата започна да ѝ се оплаква:

– Да знаеш каква неблагодарна дъщеря имам! Сега ми ги говори, а какво е правила преди … Какъв скапан зет си имам …

Ана слушаше известно време, но прекъсна Марта:

– Няма да се меся във вашия семеен конфликт. Не желая да слушам повече как сте се скарали, нито ругатни към близките ти.

Марта я изгледа озадачена.

А Ана добави:

– Успокой се. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш …

– Но …, – бързо възрази Марта.

– Не ми разказвай за семейните си кавги. Разбирам, че сте се скарали. Първо се успокой и тогава ще поговорим.

Марта си тръгна огорчена:

– Колко е бездушна и егоистична, студена и безсърдечна, – каза си тя за Ана.

По едно време Марта се опомни и реши:

– Колко е глупаво …

Постепенно се успокои.

Вечерта дъщеря ѝ се обади и ѝ се извини.

– И аз не бях права, казах доста обидни и жестоки думи, – призна си и Марта.

Зет ѝ донесе цветя и бонбони и също се извини.

Помириха се.

След като си отидоха, Марта влезе в кухнята и застана до прозореца

– Ана е много мъдра, – каза си тя. – Не пожела да чуе лоши думи по адрес на дъщеря ми, нейните тайни, неприятните ѝ истории от миналото … Не подхрани огъня на гнева ми. Ще ѝ се обадя.

Тя отиде до нея. Звънна на вратата и след като бе поканена да влезе вътре, каза:

– Ана благодаря ти за урока.

Ана я погледна нежно, макар да не знаеше за какво става въпрос, но и не попита.

– Студената вода, която изля върху мен, спря истерията на гнева ми, – сподели Марта. – Така бях лишена от възможността да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

От тогава двете станаха много добри приятелки.

Говориха си за живота, детството, любими филми и книги, за много неща, но без оплаквания, клюки и мърморене за близки и приятели.

Глината бе напукана и натрошена.

Петър я погледна и каза:

– За нищо не става. Ще я изхвърля на боклука.

– Стой, – извика дядо Горан и хвана Петър за рамото.

Старецът взе глината, раздроби я още повече и я стри на прах.

– Така по-лесно ще я смета и изхвърля, – засмя се Петър, – благодаря за помощта.

Дядо Горан не му отговори, а навлажни прахта с вода. Получената смес стана мека и гъвкава, податлива на обработка в ръцете му.

Старецът я сложи на грънчарското си колело и започна да извайва от нея ….

– Ау, – възторжено възкликна Петър, – та това е …!

Ако полученият съд леко се натиснеше, пръстите потъваха в него. Цвета му бе матов, може да се каже дори, че бе безцветен.

– Почакай, това не е всичко, – повдигна вежди дядо Горан.

Старецът постави съда в силно нагорещена пещ. От време на време го наглеждаше. И когато реши, че е достатъчно печенето, извади съда от огъня.

– Е, това се казва работа, – възторжено плесна с ръце Петър.

Огънят бе превърнал съда във прекрасен шедьовър, излъчващ сила и великолепие.

Така и ние трябва да станем меки и гъвкави, за да може Грънчарят да извае от нас великолепен съд, който да Го прославя.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Румен импулсивно размахваше ръце и като говореше леко се задъхваше:

– Представи си, че гледаш филм, но преди това си прочел книгата, по която той е направен. Когато се случи нещо трагично останалите ахкат и се притесняват.

– Това си е нещо естествено, – поклати глава Валентин, – нали си чел книгата и знаеш какво става по-нататък.

– Точно така …, – потри ръце Румен.

– И защо ми казваш това? – прекъсна го бързо Валентин.

– Защото Бог по същия начин гледа на живота ни, – разпери ръце Румен.

– Не разбирам за какво ми говориш, – Валентин тръсна глава.

– Господ не само е прочел твоята история, Той я е и написал.

– Да, но Неговата гледна точка може да бъде различна от нашата, – възпротиви се Валентин.

– Но целта му е ясна, – натърти Румен. – Когато изпаднеш в изпитания или пред теб се издигат големи препятствия, за предстоящата борба ти е необходимо да повярваш, че чрез този огън, през който преминаваш, ще станеш по-зрял и по-добър, като същевременно от теб се премахват някои от недостатъците ти.

– Е, съгласен съм, че трябва да се доверим в такива ситуации на Бога, колкото сложни и заплетени да изглеждат.

– А направим ли го, няма да се страхуваме от нищо, – възторжено запляска с ръце Румен.

Валя цял ден. Ту роси, ту трещи и светкавици раздираха небето, но това не попречи на две момчета да се съберат заедно и да говорят…

Нека се приближим и да ги чуем сами.

Станко самоуверено говореше:

– Никой не може да ме изненада с твърдението, че има Божи съд, но честно казано много ме изненадва Неговата благодат.

– И аз не съм се съмнявал, че ще има Божи съд, – усмихна се Пламен. – Ето ти и доказателството. Светкавици над Содом, огън над Гомор. Чиста работа!

– Такъв вид дисциплиниране са разбира веднага, – махна неопределено с ръка Станко. – Логично е…. Но Божията благодат?

– Всичко друго, но не и това, – плесна с ръце Пламен. – Виж, Петър се отрече от Христос, преди да проповядва за Него. Разбойникът разпънат на кръста до Исус, обречен да отиде в ада, за миг усмихнат заминава за небето.

– Намери ми един, който е дошъл при Бога да търси благодат и не я е получил? – Станко предизвикателно погледна приятеля си.

Пламен тръсна глава и добави:

– Бог дава много повече благодат, отколкото можем да си представим.

– Хайде да не разводняваме истината, – сбърчи нос Станко. – Най-малко искам да компрометирам Евангелието, но едно съм сигурен в едно, че когато стигнем на небето ще бъдем изненадани …

– От какво? – прекъсна го в недоумение Пламен, гледайки пламналото му лице.

– Че там ще видим някои хора, – отговори Станко.

– Някои от тях пък могат да се изненадат, че виждат нас там, – ухили се Пламен.