Слънцето бе спокойно, но се очакваше жега по обяд. Димитър стоеше пред църквата и чакаше да започне богослужението.
Забеляза група жени, които оживено разговаряха.
– Тя е непочтена жена.
– За Милица нашата съседка ли говорите? Да, край нея трудно се минава.
– Освен проклятия и псувни друго нищо няма да чуеш от нея.
– А как се умилква на мъжете само?!
Димитър не издържа и се намеси:
– Какво правите вие, за да покажете Христовата любов към тази жена?
– Молим се за спасението ѝ винаги, когато се съберем, – гневно отвърна една от жените.
– Да, но ако само се молите, – отвърна Димитър, – тя ще отиде в ада. Посетихте ли я? Не я ли попитахте от какво има нужда? Споделихте ли Благата вест с нея.
Жените се намръщиха, а една от тях заяви:
– С нея?! Ти не знаеш каква е тя!
„Нима Божия Дух Сам трябва да занесе посланието за Божията любов на изгубените, – възмущаваше се мислено Димитър. – Кой друг освен повярвалите в Исус Христос трябва да свършат това? Как може Светият Дух да предаде посланието си, ако не намери християнин, чрез когото да изрази Себе Си?“
