Нощта отдавна бе притихнала над земята. Гаснеха и последните светлини в прозорците. Студът намерил терен да се развихри, скова всичко и дъждът се превърна в сняг.

Методи лежеше в леглото, но не можеше да заспи. Спомените го връхлитаха един след друг.

Чу баща си как го съветваше:

– Преди да си легнеш благодари.

– За какво да благодаря, в последно време само неприятности, загуби и злополуки? – възпротиви се Методи.

Той чу отново спокойния глас на баща си:

– Благодари, че имаш дом, какво да ядеш, къде да легнеш, че имаш приятел …..

– Какво толкова, това на всеки се полага, – възрази Методи.

Неумолимият глас от спомените продължи:

– Благодари, че виждаш светлината, защото много са лишени от зрение и не я виждат. Благодарен бъди, че чуваш, за това са необходими здрави уши. Имаш два крака, с които ходиш, където искаш, но много са приковани към инвалидния стол или безжизнено лежат в кревата, вперили поглед в тавана.

– Животът е пълна бъркотия и не всичко става както го желая …… , – недоволството на Методи се превърна в мърморене.

– Спри и оцени това, което е сега и тук. И преди да затвориш очи и да потънеш в царството на сънищата кажи: „Благодаря ти , Боже!“

– Да, прав си. Всичко идва от Него, – тихо прошепна Методи. – Благодаря ти Господи!

Михаил седеше в тъмния ъгъла на стаята и тъгуваше:

– Защо так говори за мен? Какво съм му направил?

Беше готов да се разплаче, но не искаше, той бе малък, но все пак бъдещ мъж.

Изведнъж долови тих глас:

– Прости му и се моли за него. Злото побеждавай с добро.

Михаил се огледа, но никого не видя. Той бе сам в стаята.

Гласът продължи:

– Отиди и не се колебай да постъпиш в групата на прощаващите, докато звездата на Голгота гори.

– Но как да простя, толкова много ме боли. Сърцето ми е изпълнено с горчиви сълзи?

– Спомни си как Аз ти простих и ти така прощавай, – насърчи го гласът, – но не само на думи, а от цяло сърце.

– Трудно ми е, Господи, – призна Михаил, познал нежният глас на Спасителя.

– Твоята прошка се ражда с любов в молитвените ти нощи. В нея е скрита неописуема радост.

– Но, как? Това е непосилно за мен…….

– Великодушието лекува като балсам. Кръвта на кръста е пролята за всеки. Учи се да прощаваш, за да бъдеш и ти простен.

През деня валеше проливен дъжд. Дойде нощта и стана студено. Заваля сняг. Марин се бе свил под завивката и отчаян чакаше да пуснат тока.

– Господи, накъде ме водиш? Къде е пътя? – предизвикателно извика в тъмното той. – Чувствам се като в джунгла, от която няма изход.

Тишина и мрак изпълваше стаята.

– Може би ще разчистиш тази джунгла? – обезкуражен попита Марин.

Не, растителността остава все още така гъста.

– Ще изгониш хищниците? – анемично очакване проблесна за миг.

Марин се изправи отпаднал.

Той усещаше, че го дебне опасност.

– Боже , какво ще ми дадеш срещу всичката тая напаст, която ме връхлита?

– Възвръщам ти надежда, като ти давам самия Себе Си. – чу се тих, нежен глас. – Аз ще бъда винаги с теб, през всичките дни до свършека на века.

Всеки от нас се нуждае от това напомняне. Потребна ни е такава надежда.

Слънцето залезе и нощта се настани над селото. Мария бе сама в кухнята заедно с двете си малки деца. те весело шумяха около масата.

Изведнъж тока спря. Това не се бе случвало скоро.

„Навярно скоро ще отстранят повредата“, – помисли си Мария.

Децата се сгушиха едно в друго, а майка им зарови в чекмеджето на шкафа:

– А, ето я, – тържествуващо извика Мария. – след малко ще стане по-светло.

Тя драсна клечка кибрит. В мрака пламна малка искра, след което стана по-светло. Майката бе запалила свещ.

Децата развълнувани протягаха ръце към трептящия пламък.

– Ще се изгорите, – предупреждаваше ги Мария.

Страхът и притеснението бяха отстъпили място на усмивките и веселия смях. Децата запяха, а Мария им пригласяше.

В най-мрачните моменти на живота си се нуждаем от песен. В криза е нужно да пеем, но не каква да е песен, а такава, в която се казва кой е Бог и какво е направил за нас.

Ако в живота си се намирате на трудно и тъмно място, пейте на Този, Който щедро излива любовта Си към вас.

Никола вървеше по студени пясък на плажа. Наоколо бе тъмно. Никъде не се забелязваше светлина от лампа или прожектор.

Трябваше му известно време за да се приспособят очите му към тъмнината.

Внезапно Никола вдигна поглед към небето и се спря изумен. Той бе зашеметен.

– Каква красота! – възкликна Никола.

Бе поразен от светлината на множеството звезди.

– Тъй като между тях няма изкуствена светлина, която да отклонява погледа ми от тях, – отбеляза Никола, – аз ги виждам много по-ярки и сияйни. Как не съм забелязал това досега?!

Понякога е нужно да се озовем в пълен мрак, за да видим светлината, която е била около нас през цялото време. Това, което е било далечно, сега се разкрива поразително ясно.

Когато се опитваме да приспособим очите си към непрогледната тъмнина, забравяме да вдигнем глава и да погледнем небето изпъстрено със звезди. А то е единственият ни източник на светлина особено през нощта.

Не грешим ли по същия начин във живота си на тази земя?

Ние живеем във свят пленен от господаря на тъмнината. Превили рамене под робството на този, които иска да ни унищожи, забравяме за истинската светлина.

Не се отчайвайте. Не губете сили си напразно.

Просто погледнете към Създателят си и Той ще ви осияе със истинската светлина, която извира от Него.