Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.

Станислав категорично заяви:

– Не искам повече да ходя на църква.

– Защо? – изненадано го попита приятелят му Петко.

– Всички там са лицемери, – сбърчи нос Станислав. – не искам изобщо да ги виждам.

– Невъзможно, – възрази приятелят му. – Чак пък всички?! Нали са християни.

– Всички там говорят как правилно трябва да живеят, колко много е нужно да обичат другите и да бъдат мили към тях, а излизат от църква и правят точно обратното, – махна възмутено с ръка Станислав.

– Ти наистина не разбираш, – опита се да го вразуми Петко. – Всеки от нас греши в едно или друго нещо. За това ходим на църква. Имаме нужда от Христос.

Станислав не искаше изобщо да слуша.

Петко само въздъхна и си каза:

– Трябва да се моля за него. Надявам се рано или късно да разбере как стоят нещата.

Станислав бе глух за всякакво опровержение, но продължаваше да се оплаква от хората в църквата:

– Те са алчни и жадни за пари.

А в същото време той кроеше планове как да се измъкне, за да не плаща толкова големи данъци.

Това бе Тони, излезеха ли нещата извън контрол, той винаги обвиняваше някой или нещо.

Днес бе поредното му мърморене:

– Ако не бях беден, щях да се справя с живота. Всичките ми проблеми щяха да се решат, ако имах много пари.

Баща му се усмихна и каза:

– Тези, които обичат парите, никога няма да имат достатъчно.

А сестра му Катя размаха ръце и изрази несъгласие с думите на брат си:

– Глупаво е да се мисли, че богатството носи истинско щастие.

– Нека имам много пари, – сбърчи нос Тони и погледна предизвикателно сестра си. – Тогава по друг начин ще говориш.

Катя веднага откликна на предизвикателството:

– Колкото повече пари имаш, толкова повече хора ще идват при теб, да ти помагат, да ги похарчиш.

Тони ѝ се закани, а тя закачливо продължи:

– Каква полза ще имаш от богатството, освен да гледаш, как изтича между пръстите ти?!

А баща му добави:

– Хората, които работят усилено, спят добре, независимо дали ядат малко или много, а богатите рядко получават добър сън. Богатството не решава проблемите, нито може да те направи щастлив.

– Дай ми пари, пък тогава гледай, – потри длани Тони.

– Богатите са също толкова безсилни в живота си, колкото и бедните, – изказа нов аргумент Катя. – Те дори повече страдат от различни зависимости.

Баща му го изгледа тъжно и поклати глава:

– Не е нужно да чакаш, докато получиш много пари, за да се справиш с проблемите си. По-добре спри да обвиняваш някой или обстоятелствата около теб и признай истински своето безсилие. Това може да ти помогне много повече. Няма значение дали имаш много или малко, никога няма да ти е „достатъчно“.

– Оф, – изпъшка Тони, – с вас човек не може да се разбере.

И той демонстративно напусна стаята.

Васко гледаше оклюмалия Марко със съчувствие.

Той посъветва приятеля си:

– Ако си унил, това може да ти донесе повече неприятности …

– Да се радвам ли, като ми се случи всичко това? – прекъсна го бързо Марко.

– Ако избереш сърцето ти да е щастливо, животът ти ще бъде непрекъснат празник.

– Нима мога да избирам как да се чувствувам? – сбърчи нос Марко.

– Ако насочиш мислите си към това, което е истинско, почтено, правилно, чисто, прекрасно, достойно за възхищение, тогава Божият мир ще дойде върху теб.

– Сигурен ли си? – Марко недоверчиво повдигна веждите си нагоре.

– Един от Божите дарове за нас е способността да избираме фокуса на мислите си. И това не е просто реакция, а ключ към връщането на живота ни.

– Ами ако ми хрумне унила мисъл? – Марко предизвикателно накриви главата си на една страна. – Ако кажа, че избирам да съм щастлив, това няма ли да прозвучи фалшиво?

– Изборът ти е да се съсредоточиш върху истината, – каза твърдо Васко.

– Коя истина?

– Че Бог е по-велик, от което и да е от ежедневните ни чувства.

Марта за сватбата на дъщеря си подари на младоженците много стара мебел, предавана от поколение на поколение.

Старинната вещ изглеждаше не много приятно, но беше толкова мил и щедър жест, че двамата не можаха да и откажат.

Маги погледна подаръка и сбърчи нос:

– Състоянието му е отчайващо. Представи си как ще изглежда между витражите, оловните стъкла, оформени като сложни диаманти на вратите?

– За него не са полагани подходящи грижи от много години, затова дървото има тежък слой, изглеждащ като черен лак, – констатира Гошо. – Е, няма страшно ще го сложим в гаража.

Един ден ги зачовърка съвестта и решиха да възстановят старата мебел.

Двамата въоръжени със стоманена тел, започнаха бавно да събличат старината. Колкото и да се трудиха, всичко си оставаше черно и грозно.

Гошо вдигна ръце:

– Отказвам се, всичко е напразно.

– Ей, – извика Маги, – я погледни!

Някакво бяло петно се бе разкрило в тъмнината от мръсотия и прахуляк.

Двамата се ентусиазираха и настървено започнаха да работят. Трудиха се усърдно, докато видяха красотата на старата мебел.

Така и нашият Небесен Отец копнее да премахне тежкия мрак, който се е настанил в нашите разбити сърца.

Исус копнее да ни донесе изцеление и въпреки че това може да не е моментално възстановяване, Той носи надежда след загубата.