Времето се стопли, но това не помогна на Мони. Той отново мрънкаше нещо под носа си. Пак не бяха му угодили нещо.

– Мони, докога ще недоволстваш?

– Какво им пречеше …..

Мони не довърши, когато баща му го изгледа строго.

– Да се чувстваш задоволен, това е дар от Бога, – каза той. – Господ дава удовлетворение на този, който Му е угоден.

– Да, да, – недоволно повиши глас Мони, – за теб има само верни на Бога и такива, който не искат да чуят за Него.

– Бог дарява мъдрост и разбиране на нещата. Към това добавя и радост, – усмихна се бащата.

– И каква е връзката с това, което искам и не ми се дава? – попита Мони.

– Верните на Бога са доволни от това, което имат, – дебело подчерта бащата. – Те не се измъчват от желанията, които ги разяждат.

– И какво? Грешните се тормозят вечно, – иронично наблегна Мони.

– Така е, – съгласи се баща му, без да дава вид, че е усетил сарказма. – Те са погълнати от това да събират и трупат, но никога не се задоволяват от спечеленото.

– Защо Бог не им дава и на тях мъдрост и умения? – предизвикателно попита Мони.

– Дава им, – каза бащата му, – но те повече го усещат като наказание, защото не се наслаждават на работата си и не намират радост в нея.

– Хмм …

– Това, което печелят отхвърлящите Бога, принадлежи на тези, които Го следват, защото те знаят как да използват Божите дарове. Радват им се и благодарят за тях дори, когато са съвсем малко.

– Татко, ако човек е задоволен, мислиш ли, че ще роптае и мърмори? – сбърчи нос Мони.

– Такъв индивид не използва и това, което има. Дори и да притежават много, то му изглежда като нищо. За това и животът му е безсмислен.

Мони загуби доскорошната си самоувереност. Той усети, че с мрънкането си бе загубил нещо ценно – радостта и мира в себе си.

Днешния ден за Даниела бе един от най щастливите в живота ѝ.

Заедно с братята си, малката си сестра, баща си и майка си прекараха весело в двора сред натрупалия се сняг.

Имаше бой със снежни топки, при който нечии вратове се напълниха със сняг, а на всички ръцете им се зачервиха и ги потриваха от време на време за да ги стоплят.

Накрая Даниела предложи:

– Хайде да си направим снежен човек.

Предложението ѝ възторжено се посрещна от останалите.

Множество ръце заработиха бързо и от утъпкания сняг успяха да оформят три снежни топки, които подредиха една върху друга, като най-голямата поставиха отдолу, а най-малката послужи за глава на снежния човек.

Едно от момчетата донесе морков от кухнята, който поставиха вместо нос. Малката Даря домъкна две потъмнели въгленчета, които бе изровила от пепелта в печката и те станаха за очи на снежния човек.

Боднаха му една клонка от страни вместо метла и потичаха около Снежко.

Накрая всички се прибраха в къщи и се настаниха край печката, за да се стоплят.

Само Даниела застана на прозореца и продължи да се любува на снежното им творение.

Изведнъж на двора се появи заек. Той наостри уши, огледа се страхливо и пое смело към снежния човек.

– О, не, – извика отчаяно Даниела.

Всички се скупчиха на прозореца, за да разберат какво бе я смутило.

Повечето се засмяха. Изникналият от не знам къде заекът бързо гризеше моркова забит в най-малката снежна топка. От него нищо не остана.

– Горкият Снежко, – с горест промълви Даря, – остана без нос.

Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

–

Цял ден Пламен се въртя в работилницата. Нещо човъркаше, но изглежда не успяваше, защото пухтеше и мърмореше недоволно под носа си:

– Какъв винт само! Отне ми цялото време и пак не мога да го отвия…..

Приближи Григор и за известно време наблюдаваше приятеля си. Накрая го попита:

– Защо не използваш автоматичен винтоверт? Ето го там в шкафа. Всичко става за броени минути.

Пламен се наежи и бе готов да кресне, но размисли. Отвори шкафа извади инструмента и бързо извади винта.

– Един от най-важните приоритети на Бог е да ни предостави правилните инструменти в живота, – каза Григор. – Дали това ще е мъдростта да се справим с трудно положение, волята да прекратим лош навик или допълнителна вяра и доверие, за да се преминем през изпречилото ни се препятствие с увереност, Бог е верен и ни снабдява с това, което ни е нужно за живота.

– Ти все с твоя Бог, – намръщи се Пламен.

– Като влагаме надеждата си в Господа, получаваме достъп до кутията с неограничен брой инструменти, които ни служат за всичко, пред което се изправим.

– Да, да! – продължи да мърмори кисел и раздразнен Пламен. – Къде бе твоя Бог, когато се трепах цял ден да отвия този скапан винт?

– А ти потърси ли Го? Призова ли Го на помощ?

– И какво да падна на колене и да му се моля?! Благодаря, това не е за мен.

– Когато Той ти даде сила, ще живееш в победа! – заключи Григор и тръгна да излиза.

А Пламен продължи да мърмори.

След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.