Мартина бе разтревожена. Тя набираше телефония номер на съпруга си и нервно пристъпяше от крак на крак.

Когато той вдигна, тя едва не се изплака:

– Нашата кола претърпя непланирано разглобяване, – обясняваше тя напрегнато и объркано.

– Какво се е случило?, – попита съпругът ѝ. – Добре ли си?

– Аз съм добре, …. но … колата …, – започна да се запъва Мартина.

– Какво с колата? – нетърпеливо я попита съпругът ѝ.

– Кафето, което бях поставила на специалната поставка отпред се преобърна и се плисна навсякъде …. Опитах се да отделя крака си от педала на газта, но нещо се обърка …. И всичко се завъртя.

Съпругът бе доста разочарован, че така е завършило пътуването ѝ, а резултатът бе наистина неочакван.

Той въздъхна и си каза:

– Надявам се този път да е разбрала повече неща. Колата ще възстановя и тогава ще бъдем готови за ново пътешествие.

Петър се втурна в близката бакалия и попита:

– Извинете мога ли да ползвам телефона?

– Да, заповядайте, – магазинерът посочи с ръка апарата.

Петър бързо набра един номер, който прочете от бележка, която измъкна от джоба си.

Проведе се следният разговор:

– Господине, бихте ли наели трудолюбив, честен млад мъж да работи за вас?

– О… вече имате трудолюбив, честен млад мъж ….

– Е, благодаря все пак! – бързо каза Петър.

Той затвори телефона и се усмихна, даже започна да си тананика.

Магазинерът чу разговора и се озадачи:

– Как може да сте толкова весел? Човекът, с който говорихте, вече е наел някого и не ви иска….

Петър сияеше целият:

– Разбирате ли, аз съм този трудолюбивият младеж. Просто проверявах, дали работата ми е сигурна.

Вие бихте ли постъпили така, за да разберете какво началникът ви мисли за вас?

Дойде ли празник, особено Нова година, хората хукват да купуват подаръци. Искат да зарадват любим човек или просто да отбият номера, че все пак са уважили някого.

Иван Петров по нищо не се различаваше от останалите припкащи по магазините. Той много обичаше жена си и единственото му желание бе да я зарадва.

Иван влезе в универсалният магазин, където имаше какво ли не.

Отби се към един от щандовете и помоли учтиво:

– Покажете ми това.

Дълго го разглежда и въртя в ръцете си, но накрая промърмори:

– Не, не е това …

Петров продължи напред и на втория етаж нещо привлече погледа му.

– Ето това е, – каза си той.

Но когато помоли да му го покажат, възнегодува:

– О, не! Прекалено скъпо е.

Продавачката му предложи подобно на това, което бе избрал.

С тежка въздишка Иван се отказа:

– Не, това е прекалено евтино….

Дълго се въртя Петров из магазина и молеше да види това или онова.

Продавачките бяха го забелязали вече. Кипеше им отвътре, но той бе клиент и трябваше да се уважава.

– Този не знае какво иска, – отбеляза една от тях.

Петров се върна отново към един от щандовете и смутено се обърна жената, която продаваше там:

– Нужен ми е съвет ….. Бихте ли ми помогнали?

– Разбира се, – отговори продавачката любезно, въпреки, че и бе писнало от такъв род клиенти.

– Вижте, – започна притеснено да пристъпва от крак на крак Петров, – ако бяхте на мястото на моята съпруга, какво бихте си поискали?

Жената зад щанда го измери с поглед отгоре до долу и нервно каза:

– Друг мъж!

Нощта бе спокойна и Тодор очакваше, че дежурството му ще премине спокойно.

Изведнъж тишината бе нарушена от настойчивият звън на телефона.

– Да, служба за спешна помощ, – спокойно се отзова Тодор.

– На релсите е спряла кола, – гласът бе изплашен, – вътре има човек, но изглежда е изпаднал в безсъзнание. Скоро ще мине от тук влак, а аз не мога да помръдна колата, нито да преместя човека ….

Тодор бързо побягна към дежурната колата. Мястото бе съвсем близо.

Когато пристигна, Тодор забеляза немощен старец, който се опитваше с някакво дърво да отмести колата от релсите.

Той изобщо не се присъедини към възрастния човек. Влакът вече идваше.

Тодор дръпна врата на колата и тя се отвори. Издърпа припадналия навън и се огледа за стареца. Искаше да го предупреди да се махне от колата.

След няколко секунди влакът профуча и удари колата на релсите.

В следващия миг Тодор вече набираше номера на бърза помощ.

Старецът се бе свлякъл наблизо и едва дишаше, а изпадналия в безсъзнание не даваше никакви признаци на живот.

Навремената намеса на медиците спаси шофьорът на злополучната кола и старецът, който от напрежение и уплаха бе изпаднал в шок.

Когато ни се струва, че всичко е загубено, Бог се намесва и ни помага.

Може ситуацията да ни изглежда ужасна и непреодолима, но именно тогава трябва да издигнем глас към Този, Който обича да спасява.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.