Душата възприема тези истини по времена на битка, страх и тъга. Когато крепката Божия десница разорава почвата в сърцето ни, което се намира в застой и така се освобождава скритото в него и сее истината.

На изтръгната от смущение душа в час на изпитание, немощ, самота, а понякога и физическо страдание, истината донася щедра реколта, получена след добро разораване и наторяване на нивата. И душата разбира, че не напразно е проливала сълзи.

Способността да познаваме Бога се развива, когато Той ни води през обстоятелства, кара ни да упражняваме вярата си. Тогава в каквито и тежки условия да се намираме, благодарим на Бога, че Той чрез тях ни изгражда и тогава още по силно уповаваме на Него и милостта Му.

Запитайте се: Как църквата преди много векове е спечелила хора за Христос? Тя ги е привлякла със своя пример.

Хората, които вярват в Христос са добри, чисти, силни, мъжествени в сравнение всички останали. Езичниците и невярващите са намирали в тях образец на подражание.

Може да се каже, че членовете на църквата са най-добрите хора в страната, независимо от професията, която са упражнявали. Именно това е привлякло към вярата в Христос толкова много последователи.

Силата на хората от църквата се заключава в живот според предписанията на Евангелието и действащия Божий Дух чрез тях.

Но какво правим днес? Говорим на хората около нас за Христос, но пренебрегваме евангелските заповеди. На нас ни стига един път да ходим на църква в седмицата. Казваме си: „Аз сгреших…. аз съм грешник…“, а след това отиваме и живеем като другите в света.

Ако ние не живеем според Евангелието, а по прищявките на своите страсти, няма да бъдем пред хората пример за истински Христови ученици.

Ако сме слаби, вяли, имаме малко вяра и Духът Божий не действа  в нас, то и думите ни ще бъдат безсилни, слабо ще се проявява и нашата вяра, защото чрез нея не действа Господ, а нашият навик.

Днес със нашия пример често отблъскваме другите, позорим християнското име, слагаме петно на чистата дреха на църквата. Ето какво означава тържество на вярата и нашата немощ.

Задайте си въпрос: Как изпълнявам своя християнски дълг? Живее ли в мен Христос? Моля ли Го да ми даде силна вяра и сила в духа? Или аз живея безцветно, равнодушно, напразно, утежнен с грехове, изпаднал в духовен сън?
Ето над какво трябва да помислим.

Религиозната традиция казва, че Бог получава слава, когато ние благородно понасяме агонията на болестите и немощите си. Но Библията нищо такова не говори. Тя казва, че Бог получава слава, когато слепи проглеждат, куци прохождат и сакатите оздравяват.

В Индия и Африка, където хората не са научени на такива религиозни традиции, когато някой идва и им казва:

– Аз идвам при вас като пратеник на всемогъщия Бог, – хора вярват, какво казва този човек.

Когато чуят:

– Исус, Царя на царете, проля кръвта Си за вас. Той ще ви освободи днес от грях, болест и смърт.

И те започват да се радват. Не спорят с Божието Слово.

И знаете ли какво се случва?

Хората започват да се изцеряват, хвърлят своите патерици и махат превръзките от телата си!

Когато се научим да слушаме Божието слово по този начин, с нас ще стане същото. Бог не гледа на лице. Неговото Слово работи за всички. Всичко зависи от това как ние Го приемам!

Да си силен пред хората и да си силен пред Бога, са две съвсем различни неща.

Господ е открил на апостол Павел, че Неговата сила „е съвършена в немощ“. И Павел усвои този урок: “ ….когато съм немощен, тогава съм силен“.

Какъв е този парадокс? Това съвсем не са думи, които противоречат на здравия разум.

Едва когато Павел е осъзнал своята немощ и се е отдръпнал в страни, Бог е подействал чрез него.

Ако се опитваме да изпълним Божията воля със свои сили, то честта за всички получени резултати се пада на нас. Но с Бога така не бива!

Ако позволим да действа чрез нас Божията сила, цялата слава ще принадлежи на Него. Така и трябва да бъде.

В Стария Завет, Бог заповядваше на лидерите на Израел постоянно да намаляват размера на армиите си и обявяваше предварително как ще бъде спечелена победата. Защо правеше така?

За да могат, да възлагат цялото си упование на Бога и да не разчитат на собствените си сили.

Божие дело, което се прави по Божия начин, никога няма да остане без Божията помощ.

„Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“.

В тези думи прозира богатството на Божията благодат. За да я постигнем, трябва да се откажем от всичко и да не зависим от обстоятелствата.

В такова положение преставаме да искаме съчувствие от хората при трудни обстоятелства или оскърбления, които са ни нанесени, защото осъзнаваме, че тези изпитания създават условия за големи благословения.

Ние спираме да се фокусираме върху преживяванията си и насочваме погледа си на Самия Бог. В Него единствено търсим успокоение.

Един сляп проповедник, много известен в Шотландия, който отдавна се е преселил във вечността казал:

„Боже мой, никога не съм Ти благодарил за „тръна в плътта си“. Хиляди пъти съм благодарил за розите, но нито един път не съм направил това за бодлите им. Аз се стремях към страна, където в бъдещето ме очаква награда за тежкия кръст, но никога до сега не съм се замислял, че самият кръст се явява слава за даденото време. Дай ми да разбера славата на моя кръст! Научи ме да ценя тръните и бодлите! Покажи ми, че съм се приближил към Теб по пътя на страданието. Нека да разбера, че сълзите ми са създали за мен дъга“.