В ириса на човешкото око, няма пигмент със син или зелен цвят.
Единственият пигмент на оцветяване в очите е меланин. При определена концентрация на цвета, очите варират от светлокафяви до почти черни.
При ниско съдържание на меланин късите вълни на светлинния спектър не се поглъщат от мембраната, а се отразяват. В резултат на това отчитаме сини, зелени и сиви очи.
Този ефект се обяснява с Релеевското разсейване на светлината. То обяснява и видимия син и сив цвят на небето.
Тази необичайна река се нарича Селеста. Тя се намира в Националния парк Тенорио в Коста Рика. Отличава се с необичайния си цвят на водата. Цялата вода сияе в наситен тюркоазен цвят.
Това явление се дължи на вулканична активност в региона. Сярата си взаимодейства с карбонат в резултат, на което водите на реката са уникално оцветени. Основен източник на сяра и карбонат е близко разположения вулкан Тенорио.
Според една местна легенда, по времето, когато Бог е създал света, за да оцвети небето в син цвят, потопил четката си във водата на реката.
В отделни места се срещат горещи извори и спокойни завои. На едно от местата е разположен красив водопад.
Небето стана изведнъж странно пепеляво. Тресна светкавица и го разцепи. Мълниите зачестиха. Изкочи силен вятър. Дърветата се замятаха, като хора преживяващи някакъв ужас, скубещи косите си.
Рукна дъжд. Сякаш всичкото зло се бе събрало на едно място и вещаеше всеобща погибел.
Стихията ревеше като ранен звяр, изпълнен със ярост. Цялото небе се тресеше, святкаше и гърмеше.
Отпрани ламаринени покриви трещяха по пътя. Въздухът се изпълни с напрежение. Светлините по прозорците угаснаха. Настана мрак, който от време на време се разсичаше от мълниите. Ето, че и те постепено намаляха, а дъждът се усили. Капките му станаха по-едри и по-спокойни.
Но стихията не престана. Вятърът безжалостно заудря по стените на къщите. Хората в тях силно се сгушиха под завивките си, очаквайки утихването на разбунтувалата се природа.
В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.
Много рядко на небето могат да се видят, наред с обичайното слънце, няколко лъжливи светила. Те се получават от пречупване на слънчевата светлина в движещи се във въздуха ледени кристали.
Това явление се нарича паргелий. В миналото то се е смятало за предзнаменование на важни исторически събития.
Например, в „Слово за полка на княз Игор“ се описва, че над земята са засияли четири слънца. Това „предрекло“ настъпването на враговете и пленяването на княз Игор.
Три слънца появили се преди битката при Мортимерс Крос, едно от главните сражения на Червената и Бялата роза изплашили войниците. Бъдещият крал Едуарт IV ги убедил, че това е Светата Троица и Бог е на тяхна страна.