Тя беше дребна женица и преподаваше на децата в една църква. Те бяха буйни и палави. Сред тях имаше едно момиченце с две плитки, което постоянно ги премяташе ту отпред, ту отзад. То живееше в сложна обстановка, която го бе превърнала в срамежливо и свито дете. Слушаше винаги внимателно, но си оставаше безмълвно.
Днес учителката и разказа за небето, където няма да има сълзи и смърт. Момиченцето попиваше всяка нейна дума. Накрая вдигна ръка и без да дочака разрешение да говори, бързо каза:
– Госпожо, а там има ли място за такива като мен?
Гореща сълза издайнически се изплъзна от окото на учителката и опари бузата й. Този спонтанен вопъл на детето докосна нежните струни на сърцето й. Това беше вик за помощ…..
Сърдечна усмивка се разля по Божието лице и Той изпрати мъничко благодат, която се отрони през пукнатината на небосвода и напои едно страдащо, самотно, малко сърчице……