Огнян Петров в по-голямата си част от живота имаше проблеми със сърцето. Това ограничаваше някои от движенията му.

Например, той трудно изкачваше стълбите до апартамента си. Чувстваше се слаб и немощен.

Един ден доктора му предложи:

– Да ви направим трансплантация …

Огнян го изгледа изненадано, а лекарят се усмихна насърчително:

– Ще имате ново сърце. Ще станете по-силен.

– Дали ще излезе нещо от това? – попита плахо Огнян.

– Разбира се, – разтвори широко ръце лекарят.

Операцията мина успешно. Възстановяването след нея, бе леко премеждие за Огнян.

И един ден трябваше да изкачи така познатите стълби, които много го измъчваха преди.

– Не мога да се изкача по тези стълби. Чувствам се много слаб.

Съпругата му Йовка, която го придружаваше възкликна:

– Но ти имаш ново сърце! Нима така леко отхвърляш работата на хирурга?

Огнян се засмя и пое уверено нагоре по стълбите.

Същото е и за нас, относно ходенето ни с Христос.

Ние имаме ново сърце.

Не сме същите и можем да правим това, което не сме могли преди.А именно да обичаме, да прощаваме, да живеем по нов начин.

Пробвайте новото си сърце, но не забравяйте, че ще действате не с вашата сила, а с Неговата.

Васил поклати глава:

– Повечето спорове са безсмислени. Имаме определено количество енергия за всеки ден и ако я изразходваме за разточителни и отнемащи време спорове, включително и в социалните мрежи, няма да ни остава никаква енергия за взаимоотношения с най-близките ни.

– Чакай, – повдигна дланта на лявата си ръка Атанас. – Нима не искаш да чуят твоето мнение по въпроса?

– Мотива е важен, – подчерта Васил. – За какво го правиш? Да победиш в спора? Да се изкараш по-умен? Разбери, не можем да променим другите.

– Е, да, – съгласи се Атанас, – мога да променя само себе си. Това съм го чувал вече.

– И не само това ….

– Какво друго? – прекъсна го нервно Атанас.

– Можеш да промениш начина, по който отговаряш на другия, – отговори Васил. – Не позволявай на склонните към спор хора да диктуват действията ти.

– Добре, – въздъхна примирено Атанас, – но ако някой в живота ти се опитва да те дразни, какво ще правиш тогава?

– Ще се оттегля, – бе категоричен Васил. – Този вид взаимоотношения не изгражда мост в една връзка, само я напрягат повече.

– Е, може би имаш право, – призна се за победен Атанас.

Нека в дискусиите с приятели и непознати да им показваме уважение.

Не трябва да очакваме нехристияните да постъпват като християни.

Като зачитаме мнението на другия, макар да е различно от нашето, можем да вярваме, че Бог работи в дадената ситуация.

Теодор потриваше ръце:

– Това, което обичам в Господ, е че Той умишлено ни води към провал.

– Какво? Провал? И то умишлено? – Петър го погледна изненадано.

– Виж, – започна да обяснява Теодор, – Той ни е дал възможност да се родим като малки деца, които не могат да говорят, ходят или да вършат каквото и да е. Трябваше да се научим на всичко.

– Е, и? – нетърпеливо го подкани Петър.

– Процесът на това научаване отнема време и Бог е допуснал да бъдем зависими от Него, от родителите си и един от друг. Трябва да опитваме отново и отново, докато накрая не го направим по правилния начин. И през цялото време Той е безкрайно търпелив.

– Аха, – започна да усеща нещата Петър.

– Все едно Бог ни казва: “ Искам да ви науча да мислите за живота по различен начин“.

Петър само повдигна рамене, но нищо не каза.

– Провалът е само част от процеса и той е не само допустим, но дори желан, – заяви Теодор.

– Желан? – тръсна глава Петър.

– Бог не желае провалът да ни спира, – усмихна се Теодор. – Той не е планирал след третия удар да сме извън играта. Бог ни помага да изтупаме прахта от себе си, за да можем отново да се върнем.

– Е, има неща, с които се справям добре в своя живот, а с други не толкова – някак неохотно се съгласи Петър.

А Теодор продължи настървено:

– Грешките, които правим могат да ни оформят или да ни оставят белези. Аз не се опитвам да трупам точки, защото сега по различен начин измервам нещата. Преди ме беше страх да не се проваля в нещата, които наистина имаха значение за мен, но сега се страхувам повече да успея в нещата, които са без значение.

Дани и Роси посетиха едно малко село далече в планината. Там се запознаха с Марта, която бе построила дома си от кал и клони. Бе направила и люлка от пръчки за своите деца.

В домът ѝ нямаше столове и маси. Марта приготвяше вечерята на колене пред импровизираното огнище, където пъхаше клони събрани през деня.

Тя събра децата си и започнаха да пеят хванати за ръце. Дани и Роси ги последваха.

Всички в малката колиба се радваха като едно семейство и излъчваха благодарност.

По-късно Дани сподели впечатленията си от това гостуване:

– Те така благодаряха, сякаш притежаваха света.

Роси се засмя:

– Радостта не зависи от обстоятелствата, а от това, което е в сърцата ни и как приемаме нещата около себе си.

– Е, да, – съгласи се Дани, – това семейство познаваше само своя си начин на живот и бяха благодарни и щастливи от това, което имаха.

– Днес се наслаждаваме на модерни удобства и на най-нови технологии. Храним се по три пъти на ден, дори и повече, но малцина от нас са се научили да бъдат доволни, – констатира тъжно Роси.

– Така е, – плесна с ръце Дани, – ние сме постоянно оплакващи се и мрънкащи хора. Добре е да бъдем като това малко семейство, което приемаше с благодарност, това което имаше.

Когато сме вкоренени дълбоко в Христос ние изобилстваме в благодарност.

Лиляна и Рени седяха на пейката пред блока си и разсъждаваха върху интересна тема.

– Да обичаш някого си е голям риск, тъй като няма гаранции, че на любовта ти ще бъде отвърнато, както трябва, – сподели Лиляна.

– Изисква се смелост и дързост, за да обичаш някого, – съгласи се Рени. – Разбира се, най-лесно е да обичаме тези, с които сме съгласни и с които споделяме един и същи начин на живот.

– Също и непознати, – поклати глава Лиляна, – но наистина трудно е да обичаме с постоянство онези, които са най-близо до нас….

– Защо мислиш така,? – укори я Рени. – Нали това са ни най-близките ни хора?

– Защото те могат да ни наранят, – наблегна Лиляна. – И те наистина го правят.

Рени въздъхна:

– Когато сме наранени, може да направим крачка назад и да задържим любовта си от страх да не бъдем наранени отново. Така по този начин се въртим е един безкраен порочен кръг.

– Чуй, любовта никога не приема провала като поражение, защото никога не се предава, – Лиляна плесна с ръце.

– Страхът е противоположното на любовта. Но той не може да устои там, където Божията любов изобилства, а тя е в теб!

– Дори в разочарованието си можем да изберем да се вземем в ръце и да продължим напред. Любовта остава вярна до край. Никога не се отказва. Когато нещата вървят от лошо към по-лошо, тя винаги се приближава, никога не се отдалечава, – възторжено произнесе Лиляна.

Рени продължи в същата насока:

– Любовта никога не се предава. Устоява и превъзмогва всяка точка на отказване. Тя се простира отвъд пределите на нашите ситуации, с надежда за бъдещето, което не е напразно желание за нещо, което може и да не се случи.

– Това е твърдото убеждение, че Бог вижда и работи, дори когато не можем да си представим добър резултат, – Лиляна довърши казаното от Рени.

Любовта е силата, която разделя, отблъсква мрака и прекратява действието на врага. Когато хората са груби и нелюбезни, избери да ги обичаш въпреки това.

Появи ли се конфликт, извини се и прости, и продължи да избираш любовта.

Любовта е много високо призвание, но от нас никога не се е изисквало да обичаме със собствените си способности.

Ние ще станем по-добри и по-силни практикувайки. Ще отидем отвъд това, което сме смятали за възможно.