Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.

Дойде лятото и слънцето затопли земята. Дъждовете спряха и хората се поуспокоиха.

Цачо отново си блъскаше главата:

– Знам, че това не е добро, защо го направих отново? Бях си обещал, че вече няма да го повторя, а какво излезе? Че съм лъжец и безотговорен човек.

Дядо му Стефан го видя как пухти и се ядосва и го приближи:

– Май пак сия сготвил твоята, – засмя се старецът.

– Дядо, не исках, но пак го направих. Защо лошите навици лесно завладяват човека, а добрите ни се отдават толкова трудно?

Стефан бе преминал през какво ли не. Говореше се, че повече от половината свят е обиколил. Всички уважаваха мъдростта му и го почитаха.

– Какво ще стане ако здраво семе оставиш на слънце, а разваленото и мухлясалото заровиш в земята? – попита старецът.

– Ако доброто семе не се покрие със земя ще загине, а лошото, което е заровено ще покълне.

– И какъв плод ще даде?

– Недоброкачествен, негоден за нищо, развален, – бързо отговори Цачо.

– Така е и с нас хората, – наблегна дядо Стефан. – Когато правим нещо добро, гледаме да го покажем на другите, но по този начин го разрушаваме и унищожаваме. А човеците, които крият своите недостатъци и грехове, ги заравят дълбоко в себе си. Те израстват в тях и съсипват човека.

– Какво да правя, дядо? Всеки път се провалям.

– Искай мъдрост от Бога. Той дава на всички щедро без да укорява.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Димитър бе стриктен във всичко. Той искаше винаги да знае дали постъпва правилно или не. За това се допитваше до Иларион свещеника на местната църква.

От известно време Димитър искаше да се премести на друга работа. Дълго умува. Накрая отиде при шефа си и му съобщи:

– Искам да се преместя в съвсем друг бранш. Искам да ме освободите от сегашната ми работа.

– Митко, – шефа му обикновено така се обръщаше към него, – не бих искал да те пусна. Ти си старателен и аз съм доволен от работата ти. Помисли добре върху решението си. Тук си свикнал, а там трябва да се приспособяваш към нови условия. Моля те остани.

Тези думи смутиха Димитър и той обеща:

– Ще помисля още малко по въпроса.

Излизайки от кабинета на шефа си Димитър бе раздвоен.

Желанието му бе едно единствено, искаше да постъпи по правилния начин.

На връщане от работа той се отби в църквата при Иларион.

Свещеникът забеляза Димитър и го посрещна съчувствено:

– Изглеждаш ми угрижен. Неприятности ли имаш?

Димитър без предисловие започна да обяснява:

– Искам да напусна сегашната си работа. Желая да работя в съвсем нова сфера, а шефа ми не иска да ме пусне. Грешно ли е да напусна, ако съм помолен да остана?

– Това няма нищо общо с християнството и греха, – каза Иларион. – Ти сам трябва да решиш как ще живееш по-нататък. В случая твой е изборът, каква работа трябва да работиш.

Димитър въздъхна с облекчение, а свещеникът продължи:

– Това е твоя живот и ти сам избираш как да го живееш, а шефа ти мисли само за бизнеса си.

Това успокои Димитър и със сигурност, той щеше да поеме новото поприще.

Но в случая питам: Това добро ли ще бъде за него или обратно, ще съжалява за избора си?

Спас отново бе изпуснал нервите си и бе крещял, а сега съжаляваше за своята невъздържаност.

Пламен седеше до него и го разбираше напълно. Те бяха приятели още от деца.

– Как можах? – укоряваше се Спас.

Той чупеше ръце и бе отчаян.

– Разбери, – кротко се обади Пламен, – Те не мислят. Само отговарят.

– За кого говориш? – нервно запита Спас.

– За емоциите, – обясни спокойно Пламен. – Те вземат „назаем“ мисли и така подтикват чувствата ти.

– И какво излиза? – Спас разроши косата си с ръка. – Това, което мисля определя чувствата ми?!

– Твоите емоции се създават и управляват от начина ти на мислене за обстоятелствата в живота си. За това ако искаш да преодолееш емоциите си, трябва да овладееш мислите си.

Спас само леко се размърда, но нищо не каза.

– Лукавият е майстор в насаждането на мисли в ума ти, – продължи Пламен, – а ти ги възприемаш като свои.

– Много пъти съм го чувал да ми нашепва: „Не можеш да преодолееш ниското си самочувствие, нито желанието да се сравняваш с другите“, – призна си Спас.

– „Не можеш да промениш старите си си навици. Трудно ти е да се справиш с депресията“. – продължи в същия дух Пламен.

– Не мога да се освободя от емоционалното си робство, – въздъхна тежко Спас.

– Той може да ти казва много такива неща, дори и под негово влияние да ги изричаш сам на себе си, – ентусиазирано заговори Пламен,

– Какво да правя? – Спас с надежда се взря в приятеля си.

– За да преодолееш всичко това, трябва да спреш да вярваш на лъжите му.

Спас наведе глава.

– Всички тези твърдение може би са били верни за старото ти естество, – въодушевено продължи Пламен, – но то вече е умряло на кръста с Христос. Ти си вече ново създание. Старото премина. Всичко в теб е ново.