Слънцето се прокрадваше плахо между пухкавите облаци, но накрая надделя и се усмихна щедро.

Вчера валя изобилно, беше нужно, земята бе жадна.

Имаше светкавици и гръмотевици, но поне нямаше поражения върху хора, животни, сгради и имущество.

Димитър бе седнал на малко трикрако столче пред дома си и приказваше с внука си Митко.

– Кое е най-ценното ти притежание? – попита стареца.

– Имам много неща, които ми харесват, – отговори бързо Митко.

– Не, аз имам друго предвид, – потърка носа си Димитър – Например, като къща, за която си работил цял живот, снимка направена в специален момент за теб или ценен подарък от твой приятел.

– Е, дядо, чак пък толкова, – засмя се Митко.

– Стойността, която приписваме на нещата е преплетена с нашите емоции, – започна поучително старецът, – но начина, по който ги използваме, разкрива какво най-много ценим и кои са истинските ни приоритети.

– Добре го каза, – отбеляза Митко, – но младите като мен рядко се замислят над това. В повечето случаи действаме спонтанно.

– Май няма да се разберем с теб днес, – усмихна се Димитър. – Добре, ти щедър ли си?

– О, – възкликна Митко, – толкова пъти съм давал назаем пари на приятели и не съм ги търси след това.

– Не говоря само за финанси, – някак докачливо реагира старецът. – Виж, смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Той знае, че никога няма да можем да Му се отплатим, но без колебание даде Сина Си за нас.

– Искаш да кажеш, че щедростта е доброволно предлагане, на това, което имаме, за да може някой да процъфтява, дори ако това ни причинява болка? – Митко изумен погледна дядо си.

– Да живеем щедро означава просто да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал. Когато Му позволим да дава чрез нас и Го почитаме с даването си, това ни приближава към Него.

– Трудно е това, – наведе глава Димитър. – Не всеки би се съгласил да го направи.

– Щедростта изтича от благодарно и доверчиво сърце, – наблегна Димитър. – И когато се довериш на Бог с това, което имаш, Той ще ти повери повече.

Този път Митко само въздъхна, а дядо му продължи:

– Практикуването на щедрост, ще ти напомня, че ти не можеш да контролираш нещата, но познаваш Този, Който има такава възможност.

– Така е, но …

Димитър посъветва внука си:

– Опитай се да намериш място, където можеш да вложиш това, което имаш, – а след това прибави, – Започни с малко. Просто започни.

Бойчо се бе развихрил в дискусията. Целия се бе изпотил от напрежение. Ръкомахаше и нервничеше.

– Къде е силата на социалните мрежи? – почти крещеше той. – Не са ли създадени, за да могат хората да изразяват мнението си?

– Като гледам в последно време, – опонира му Ванко, – повечето ги използват като инструмент за порицание на другите и начина на живот, с който не са съгласни.

– Достатъчно е само малко да погледнете в социалните мрежи, – обади се Райчо, – за да откриете човек внушаващ свои мисли, които могат и да изопачават истината.

– Щракнете върху това име – усмихна се предизвикателно Развигор – и ще намерите хиляди, които изразяват мненията си по възникналия спор.

– Критикуваме всичко, – въздъхна отегчено дядо Симо, – от вярванията на хората до дрехите, които носят.

– Бог не ни е призовал да имаме такова резервирано и нелюбещо отношение, – чу се и гласът на Хари, които обикновено си мълчеше.

Виждайки несъгласието, което се надигна след думите му, той продължи:

– Вярно е, че има моменти, когато трябва да повдигаме глас против неправдите, но сме призвани да бъдем състрадателни, добри, смирени, нежни и по-търпеливи.

– А когато това е почти невъзможно? – скочи нервно Бойчо.

– Дори в такова положение, – прибави спокойно Хари, – трябва да споделяме Божията благодат, която имаме, със всеки срещнат. Докато Христос ни води, нека признаваме, че сме изкупени благодарение на Неговата любов.

Настъпи мълчание и спорът приключи.

Имаме доста инструменти за да влияем положително на околните, но за какво ги използваме?

Рождество дойде и си отиде. Прибрахме подаръците, украсата …… и рождественското настроение.

Митко си помисли: “ Да, това е един от най-прекрасните периоди на годината. Всеки се чувства любим и се старае да бъде мил“.

Петър забеляза усмивката огряла лицето на Митко и продължи сякаш знаеше за какво си мисли:

– Де да можех. да сложа малко от Рождественския дух в буркани и да отваряме по един всеки месец.

Стамат пристъпи към двамата мъже и се намеси:

– Колко пъти си казваме: „Мога да игнорирам това, все пак е Рождество“.

Митко въздъхна дълбоко:

– Ако можехме да действаме така през цялата година, колко хубаво би било.

– Това би станало при положение, че гледаме на хората по различен начин – почеса се по главата Стамат – или просто да се отнасяме към тях, както бихме искали те да се отнасят с нас.

– Тогава бихме могли да направим Рождество всекидневна реалност, – възторжено отбеляза Петър.

– Това не става, – сбърчи чело Митко, – защото ние съдим другите по техните действия, а себе си по нашите намерения. Какво ще се случи ако вместо да приемем най-лошото в хората, вземем най-доброто?

– Дори по Рождество хората все още са несъвършени и понякога ще ни обиждат, – поклати глава Петър – Ако можехме да разберем, че всички ни огорчения са поради това, че всеки от нас има нужда от малко допълнителна доброта, по друг начин щяхме да реагираме.

– Мисля си за онази жена, която изглеждаше невнимателна и ме нагруби в магазина? – спомни си Митко. – Може би нейният свят се е срутил, защото е направила спонтанен аборт.

– Гледам и хлапето на Радулови. То не престава да пречи на другите в клас, – отбеляза Стамат. – А родителите му се развеждат и момчето не знае как да се справи с болката си.

– Често съдим нашият свещеникът, че не винаги посещава домовете на болните и нуждаещите, но скоро разбрах, че го парализира своенравната му дъщеря, – с тъга съобщи Митко.

– Не можем да предположим, че хората винаги ще отговарят на нашите очаквания, – тупна с крак Петър.

– Но можем да им предложим същата благодат, която искаме да ни бъде дадена. Не само по време на Рождество, но и през цялата година, – заключи Стамат.

Мариела и Жоро бяха останали сами тази неделя. Това време бе за споделяне и разискване на належащи въпроси.

Но …. се скараха.

Смешно, но както винаги до сега за дреболия.

Жоро бе забравил да почисти трохите оставени на дъската, след като наряза хляба.

Двамата не продължиха да си крещят и да се обиждаха грубо. Просто си наложиха мълчалива терапия за няколко часа.

Това бе начинът им на реагиране след кавга.

Мариела се нацупи, взе книга и се зачете.

Жоро изми и почисти кухнята. Простря прането, въпреки протестите на жена си.

– Моля те. Това не е твоя работа.

След това той мина с прахосмукачката хола и коридора между стаите.

Въпреки горчивото разногласие, завършило с вечно ужасяващото „мълчание“, Мариела беше изумена от желанието на съпруга си.

С действията си той ѝ показваше, че безусловната си любов не е разклатена от малката битка.

– Нещата не винаги са перфектни, – каза си Мариела, – но той не спира да ме обича и да ми показва това.

Да, този мъж се стараеше да обича жена си, както Исус обича църквата си, дори когато обстоятелствата могат да диктуват съвсем друго.

След като се увери, че Исус Христос не е просто човек живял някога, а е Синът на Бога, Недялко реши:

– Няма да пропусна нито един ден, в който да не споделя поне с един човек, какво е направил Божият Син за нас.

В напрегнатия ден, той понякога забравяше за обещанието си, но настъпи ли края на деня, нещо го подсещаше и той изпълняваше мисията си.

Една вечер Недялко бе толкова уморен, че си легна веднага щом се прибра. Едва бе притворил очи, когато скочи като ужилен:

– Днес на никого не съм казал за Исус.

Вън валеше и духаше силен вятър.

– Кой ще излезе в такова време? – каза си той. – Освен това е вечер, всеки се е прибрал на топло.

Недялко погледна през прозореца и забеляза мъж, който вървеше по улицата.

Той бързо излезе, настигна мъжа и го попита:

– Мога ли да се скрия под вашия чадър?

– Разбира се, – отзова се веднага непознатия.

След няколко крачки Недялко се обърна към мъжа:

– Имате ли убежище, където да се скриете по време на буря?

– Не, – чистосърдечно призна непознатият.

– А мога ли да ви разкажа за моето укритие, Исус Христос? – Сърцето на Недялко ускори хода си.

В следващите няколко минути непознатият изслуша разказът на Недялко.

Усети Божията любов. Разбра, че празнината, която дълго усещаше у себе си, може да бъде запълнена по един единствен начин, като се помири с Бога.

И той предаде сърцето си на Господа.