Дарина бе медицинска сестра. Един ден пулмологът в болницата Андрей Попов, където тя работеше, я покани на среща. Дарина се съгласи.

Когато излизаше от болницата, Андрей я чакаше на входа.

Дарина бе поразена, Попов стоеше и пушеше.

– Интересно, – каза си тя, – Андрей знае всичко за белодробните заболявания и токсичните ефекти от тютюнопушенето, но въпреки това пуши.

Той разбра изненадата, която предизвика у нея, затова се усмихна и каза:

– По същия начин има голяма разлика между нашите намерения и действия, когато става въпрос за вършене.

Дарина повдигна вежди и прибави:

– Мнозина вярват, че ако мислят за истината и говорят за нея, вършат точно това, което трябва, но това не е така.

– Знам, знам, – усмихна се Андрей, – разбирането не е достатъчно, ако не действаме според него. Но какво да правя, не мога да ги откажа.

Това важи и за нас.

Може да знаем, че трябва да се доверим на Исус, но това е различно от активното доверие в Него. Да искаш да се подчиняваш на Бог не означава да го направиш.

Вярно е, че по-лесно е да се отнасяме добре с хората, с които общуваме по-малко, отколкото с тези, с които сме редовно, защото те могат да ни лазят по нервите.

Подражавайки на Христос, ние по-добре Го разбираме и започваме да се трансформираме. Когато ставаме повече като Господа, се държим с другите така, както Той ги вижда и се отнася с тях.

Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.

Емил крачеше и нещо си мърмореше съвсем тихо. Настигна го Атанас. Той се взря в приятеля си и му се зачуди.

Накрая се престраши и го попита:

– Какво си приказваш под носа? Нещо лошо ли ти се е случило? Да не си болен?

Емил го погледна като събуден от сън. Усмихна се и обясни:

– Чудя се какво означава да си човек по Божието сърце?

Атанас повдигна рамене.

– Виж, Бог не нарече Давид велик войн, верен пастир или стабилен цар….

– Е, и? – прекъсна го Атанас.

– Може би е казал нещо от рода на: „Открих, че Дейвид се интересува от нещата, които Ме интересуват. Той е човек, чието сърце бие в синхрон с Моето. Когато гледам надясно, Дейвид гледа надясно.

– Е, някои печелят, други губят, – усмихна се Атанас, – Просто се справяш по най-добрия начин. Никой не е перфектен.

– Разбираш ли, – гневно тръсна глава Емил, – Давид все едно казва: “ Ако Бог го казва, искам да го направя“. Това е да си „по Божието сърце“.

– Добре, – наклони глава напред Атанас, – ако не направя каквото Бог казва, какво печеля?

– Прекарваш много време в правене на собствените си неща, затова не успяваш и постоянно се оплакваш и окайваш.

– А тези „по Неговото сърце“? – почеса се зад тила Атанас.

– За такива нищо в отношенията им с Бог не се смята за незначително. Ето, ако видят знак „Ограничение на скоростта 45 километра в час“, за тях това е правило. Тук няма даване или вземане. Но ако на табелата пише „Шофирайте внимателно“, това вече е принцип.

– Принципи, правило …- сбърчи недоволно нос Атанас, – Каква е връзката?

– Тези, които следват Бога в сърцата си, се грижат толкова много за принципите, колкото и за предписанията. И когато попаднат на правило, което е ясно очертано, те си казват: „Като гледам живота си, виждам, че не е като това правило. Трябва да приведа живота си в съответствие с него“ .

– Ох, – изпъшка Атанас, – от тези твои разсъждения ме заболя главата.

Той го остави и си тръгна, а Емил продължаваше да си говори нещо тихо под носа.

Никола посети една наскоро нашумяла изложба на картини. Тя бе твърде голяма.

Приятелят му Максим, който го придружаваше го попита:

– За какво би си мислил, ако ти предложа да си представиш произведение на изкуството, което още не е започнато?

– Празно платно, – отговори Никола без да се замисля.

– Мисля, че може да се види и по друг начин, – усмихна се загадъчно Максим.

– Как? – повдигна рамене Никола.

– Изкуството вече съществува и работата на художниците е просто да го разкрият, – обясни Максим.

– Може и така да се погледне, – уклончиво се съгласи Никола.

– Ръчна работа, понякога превеждана като „изработка“ или „шедьовър“. Тя произхожда от гръцката дума poiēma, от където идва в нашия език така наречената поезия, – поясни Максим.

– Не разбирам, това каква връзка има с това, за което говорим до сега?

– Бог ни е създал като произведения на изкуството, – продължи да уточнява мислите си Максим, – но поради греховете и престъпленията ние сме замъглени. За това Божествения художник трябва да ни разкрие.

– Да, – възкликна Никола, – как не се сетих? Бог ни възстановява. Ние сме Неговите шедьоври.

– Така е, – съгласи се Максим. – Божественият Художник работи, за да желаем, да действаме и да изпълним Неговото добро намерение.

– Ясно ми е вече, – плесна с ръце Никола. – Бог работи във нас, за да разкрие Своите шедьоври.

Израилтяните се оплакваха на Мойсей, докато се скитаха из пустинята:

– Нямаме храна, вода, …

Но имаше между тях един човек, мисля, че му викаха Елдат, който без да обръща внимание на оплакванията на събратята си израилтяни, непрекъснато казваше:

– Поне ще влезем в Обещаната земя. Не е ли страхотно това?

И хората се оплакваха в ушите на Бога за своите нещастия, но най-вече за Елдад:

– Той е мъчително позитивен, Господи, защо не го остави в Египет, а дойде с нас.

Един ден изказването на Елдат:

– Погледнете по друг начин на проблемите си. Ето движим се, ядем колкото си искам манна и не качваме нито един килограм.

Им се стори прекалено нахално.

Но той не се засягаше от критиките на останалите, а отбеляза:

– Страхотно е, че мога да прекарвам толкова много време с вас. Докато бях зает да правя тухли, познавах много малко хора от моя народ. Само тези, с които работех или живеех. Нямахме време да си говорим. А сега всичко е чудесно!

Може би за това Бог избра Елдат за един от пророците си. Той не отиде на събирането, за да си получи помазанието си, но въпреки всичко пророкува в средата на стана.

Това ядоса всички още повече.

Ето това е, щастлив и доволен си от това, което Бог ти дава, изявяваш го гласно, а в резултата на това получаваш само осъждение.