Тони и синът му Васко обичаха заедно да гледат баскетбол. Любимият им отбор имаше турнирен мач и двамата бяха много развълнувани.

Поради заетост, Васко не можа на живо да гледа двубоя с баща си.

Тони проследи целият мач. Той видя как отборът бе на крачка от победата. Имаше четиринадесет точки преднина към края на мача, когато другият отбор стопи разликата чрез няколко три точкови удара.

В крайна сметка любимият им отбор загуби с две точки.

Вечерта Васко реши да изгледа записът на мача.

Тони бе готов да изкрещи на сина си:

„Спри го! Дори не трябваше да го включваш“.

Бащата искаше да предпази сина си от разочарованието, но въпреки всичко му позволи да премине през болката, като реши в себе си:

– Когато нашит любим отбор извоюва титлата, ще бъдем още по щастливи, защото сме преминали през този момент на страдание.

Загубите не трябва да влияят по никакъв начин на живота ни.

Всеки би искал да избегне страданието и болката, но чрез тях се променяме.

Все пак надеждата е точно затова, да се взрем в бездната и да не се отчайваме.

Сякаш изпадаме в дълбините на ада, но осъзнаваме, че дори там Божията ръка ще ни води.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Михаил бе явно огорчен:

– Живеем в свят, където ценят колко голяма е заплатата ти, имаш ли кола, вила, къща и кой стои зад гърба ти.

Крум се усмихна скептично:

– Звучат като големи и невъзможни за изпускане.

– За това така и гледаме на борбите в нашия живот, – смънка Трифон. – Победите ни са незначителни, ако не са признати от другите.

– Това не е така, – съпротиви се Григор. – Най- мощните действия се извършват в така наречените „незначителни“ борби. Животът, нещастието, изолацията, изоставянето и бедността са бойни полета, които имат своите герои, макар и непризнати от този свят.

Методи, както винаги вземаше думата последен, но всички очакваха, че ще каже нещо мъдро.

Така стана и сега.

– Не размерът на публиката или количеството аплодисменти определят стойността на постиженията ни. Живейте живота си пред истинския Бог с вяра, надежда и любов, въпреки че няма да получите похвали за това. Не забравяйте, че вашият истински характер е това, което правите, когато никой не ви гледа.

Двадесет и четири часовият цикъл на новините процъфтяват от тревожност и страх.

Социалните медии разпалват семената на недоволство и завист, които лежат дълбоко в сърцето ни.

– И все пак, – казваше си с надежда Емил, – ние изпълнени с Божия Дух, сме предназначени да търсим живот, когато всичко, което виждаме, е смърт. Поканени сме да видим доброто в света, знаците на Божието царство, които нахлуват едва доловимо и дискретно.

Баща му често му напомняше:

– Като тези, които са били съживени от смъртта, ние сме предназначени да живеем и отразяваме, преследвайки смислени взаимоотношения, които внасят живот в света и се отдаваме на призвания и хобита, които сочат към истината, че Бог винаги е там, където някога е царувала смъртта.

Емил се усмихна:

– Ние не заслужаваме любов, но тя промени начина, по който се отнасяме към другите, особено към онези, които се борим да обичаме. Ако Бог може да ме обича в най-лошия ми момент и да види в мен добро и красиво бъдеще, мога ли да направя същото за онези, които се нуждаят от обич?

Всеки от нас има хора в живота си, които са източник на болка или конфликт.

Може би често отчаяно сме заявявали:

– Те просто никога няма да се променят. Оставени на себе си, това е абсолютно вярно. Мъртвите хора не живеят. Тоест, те не живеят, освен ако
Авторът на живота не ги погледне влюбено и не вдъхне живота си в дробовете им.

Можете ли да поддържате надеждата точно в този момент, че Господ копнее да извърши точно това дело днес, както го е правил и преди?!

Студът си е студ, но когато си край печката, можеш да се събереш с приятели и да разговаряш с тях.

Така направи и Гошо. Приятелите му Мартин, Сашо и Добри не чакаха повторна покана.

– Сърцето не изразява само чувства, – започна Сашо.

– То е място на искрени надежди и любов, – добави Добри.

– Да, но днешното общество определя най-силните ни чувства като „истинското ни Аз“ и отгоре на всичко настоява да ги ги изразяваме, – опонира Гошо.

– Но нашите желания могат да ни хванат в капан, – отбеляза Мартин. – Съвременният потребителски манталитет създава желание за трупане на материални блага, които според света ни осигурят статус и идентичност.

– Днес лошо се възпитават децата, – намекна Добри. – те желаят одобрение и любов, а им се подхвърлят технически чудеса и така се злоупотребява с тях.

– А някои от тях по примера на родителите си, стават работохолици, – вметна Сашо.

– Проблемът на работохолика например не е в това, че обичаме работата твърде много, – подчерта дебело Добри, – а че обичаме Бога твърде малко в сравнение с кариерата си. Това, което праведните желаят, е самият Бог, да видят лицето Му. Единствено ако търсим връзката си с Бога и копнеем за Него, другите ни мечти и интереси няма да ни хванат в капана.

– Само ако обичаме Бог повече от всичко, правилно ще приемаме и всичко останало, – заключи Мартин.

Нощта бе заела мястото си, а приятелите не бяха усетили това.

Разделиха се и си обещаха утре, да се съберат у Мартин.