Пак е понеделник. Страшимир слезе от автобуса и дълго след това седя на спирката.

Никак не му се отиваше на работа, а беше само на няколко минути от нея.

Сърцето му биеше учестено, защото се притесняваше за крайните срокове.

– За сроковете как да е ще се справя, но не и с темпераментния ми шеф, – въздишаше тежко Страшимир.

Както за мнозина така и за него бе трудно да започне една мрачна и подтискаща работна седмица.

– Как да бързам за работа, когато се чувствам претоварен? – питаше се Страшимир. – Кой оценява работата ми, а нервите, които хабя покрай нея?! Какво получавам за целия си труд и огромни усилия, които влагам в работата си? Цяла седмица само мъка и болка.

Може би ще предложите на Страшимир да си смени работата с по-малко стресираща или по-възнаграждаваща?

А защо да не промени гледната си точка?

Без значение колко е трудна и обемиста работата, той може да намери удовлетворение в нея с Божията помощ. Може би тогава Страшимир ще може да изяви и Божия характер.

Бог е с нас. Неговото присъствие и сила могат да озарят мрачните ни дни. С Негова помощ можем да бъдем благодарни за всеки работен ден.

Това бе място на безнадежност и мъка. Вероятно ще се усъмните, но по-добре да ви разкажа.

Всичко стана внезапно. Треска, гадене, болки в стомаха и едно измъчено лице. Тони и Мая сериозно се притесниха за състоянието на малкия си син.

– Ами ако е апендицит? – в очите на двамата родители се четеше ужас.

– Няма време за Бърза помощ, – бързо реагира Тони. – Отиваме направо в спешното.

След като се регистрираха на гишето, Мая припряно попита:

– Колко време ще чакаме?

– Мислете за часове, не за минути, – каза жената.

И те не лъжеше. Мястото бе претъпкано.

Един човек лежеше на пода и от време на време стенеше. Малко момиченце вървеше напред назад и държеше найлонова торбичка, където бе повръщало.

По едно време две медицински сестри изкараха човек на легло и го оставиха в чакалнята. На въпросителните погледи на хората наоколо отговориха:

– Съжаляваме, имаме нужда от легло.

Тони нервно крачеше напред назад и си мърмореше недоволно:

– Кой ли кръг на Дантевия ад е това място?

Най-накрая двамата с Мая срещнаха лекаря. Той погледна детето и му каза:

– Я подскочи.

Малкият изгледа изненадано мъжът с бялата престилка, но го направи.

– Боли ли те тук? – лекарят посочи мястото върху детското телце.

Малчуганът откликна:

– Не.

– Нямаш апендицит, – заключи лекарят.

Тони и Мая настояха за проверка. Това им костваше още няколко часа чакане.

– Вероятно има само стомашни проблеми, – успокояваха ги наоколо.

Тримата прекараха там шест часа в напрежение, страх и неизвестност.

Чу се детски плач. Въздъхнаха облекчено:

– Най-после се роди.

И тогава дойде първото разочарования. Малкото красиво момиченце, което току що се бе родило, нямаше крака.

Майка ѝ я изостави в болницата и с насълзени очи каза на персонала в родилното.

– Не мога да се грижа за нея. Това ще бъде убийствено за мен …

Нарекоха я Рени. Тя бе настанена в дом за изоставени деца.

Момиченцето бе любвеобилно и не разбираше каква мъка го очаква.

Когато осъзна положението си, болка преряза сърцето ѝ.

– Ще се намери ли някой да ме обича такава? – питаше Рени. – Кой би осиновил дете без крака?

Намериха се и такива.

Младо семейство, което не можеше да има деца, веднага харесаха малкото сакато дете. Те го обгърнаха с любов и се стараеха да не обръщат внимание на недъга му.

Осиновителите ѝ и помогнаха да осъзнае, че тя е такава, поради някаква причина.

– Бог има план за живота ти и ще те използва мощно, – насърчаваха я те.

Те я учеха:

– Никога не казвай „не мога“, – поощряваха я те и ѝ вдъхваха смелост за всяко начинание.

Рени стана акробат. Когато бе облечена в блестящ костюм и се рееше във въздуха, на никого и през ум не би му минало, че тя няма крака.

Постепенно тя започна да се справя с предизвикателствата.

А по-късно мотивираше другите край себе си:

– Щом аз мога да се справя с това и вие ще можете да преодолеете препятствията пред вас.

Може за околните да изглеждаме неспособни и неподходящи, но Бог ще ви използва и такива.

Ние всички сме тук на земята с определена причина и Бог милостиво ни помага по пътя ни.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.

Стефка се чувстваше подтисната. Тя често оплакваше борбата на сина си с пристрастяването към наркотиците.

Един ден тя бе с приятелката си Камелия и сподели:

– Чувствам се толкова зле. Дали Бог смята, че няма вяра и за това всеки път плача, когато се моля за сина си.

– Не знам какво точно си мисли Господ, – каза Камелия, – но в едно съм сигурна, Той знае как се чувстваме.

– Дори съм сигурна, че може да се справи със всичко, което ни срива, – окрилена добави Стефка.

– Когато плачем и се молим за другите, това не означава непременно, че нямаме вяра. Това се дължи на голямата ни любов и състрадание към тях – откликна Камелия.

Стефка само въздъхна.

Двете приятели наведоха глави и започнаха да се молят. Молеха се и плачеха за освобождението на Стефкиния син от наркотиците.

По едно време Камелия се обади:

– Сълзите и депресията в съчетание с мъката и болката не са нещо ново за човека, но всичко това преливат, отслабват и се отдръпва само, когато си спомним Божията верност и уверено започнем да Го хвалим.

– Какво ни пречи да постъпваме така? – попита Стефка.

– Колебанието между знанието за истинния Бог и неоспоримата реалност на непреодолимите емоции, – отбеляза Камелия.

– Да, да Той знае всичко, – поклати глава, – Стефка, но само Бог може да ми помогне да се справя с постоянно менящите се у мен емоции.