За всекиго по нещо

Беше 1918 г. Нищо забележително не се случваше в Петроград.

Един моряк мина покрай възрастен мъж с гъста сива брада. Старецът бе свалил шапка и се молеше пред църквата.

– О, тъмнина …. – каза снизходително морякът и отмина.

Ако знаеше, кои е този възрастен човек, изобщо не би му се присмял.

Но кой всъщност бе той?

На младини бе завършил духовно училище и семинария, а в последствие се усъмни в съществуването на Бога.

Но когато съветската власт започна да преследва Църквата, той започна демонстративно да се кръсти и моли пред всяка църква.

Всъщност „тъмнината“ бе академик Иван Петрович Павлов, първият руски Нобелов лауреат.

Наградата си той получи през 1904 г. за изследване на функциите на основните храносмилателни жлези. Всъщност той пресъздаде съвременната физиология на храносмилането.

Иван Петрович произхождаше от свещеническо семейство. Завършил бе Рязанското духовно училище и Рязанската семинария. В по-късните си години с голяма обич си спомняше за тези учебни заведения.

Когато Павлов бе последна година в семинарията му попадна малка книжка – „Мозъчни рефлекси” на професор И.М. Сеченов. Тя преобърна целият му живот.

Иван Петрович постъпи в Юридическия факултет, защото семинаристите бяха ограничени в избора си на университетски специалности.

Седемнадесет дни по-късно той се прехвърли в отдела по естествознание на физико-математическия факултет на Санкт Петербургския университет. Така започна професионалният път на големият учен.

Този, на когото се бе присмял моряка, стана известен в света с научните си изследвания.

Наталия често пишеше в сайта за запознанства. Искаше да си намери стабилен мъж, на когото да разчита във всичко.

Един ден попадна на доста интересен човек. Той сякаш четеше мислите ѝ. Обичаше всичко, което и на нея се нравеше.

И тя си каза:

– Сигурно е той. Най-после го намерих.

Двамата си уговориха среща в един доста луксозен ресторант.

Когато се настаниха на маса там, Стойчо започна да се облива в сълзи, показвайки ѝ снимка на бившата си приятелка.

– Не можахме да се съберем. Заболя от рак и почина.

Наталия прояви съчувствия към мъжа.

Внезапно ….. Стойчо пребледня и се втурна бързо към тоалетната.

Когато Наталия се обърна забеляза непозната жена, която враждебно се взираше към масата, на която седеше.

– Странно, – каза си тя, – сякаш съм виждала това лице някъде.

Рязко се обърна и погледна снимката, която бе останала на масата.

Точното копие на бившата на Стойчо приятелка починала от рак стоеше срещу Наталия.

– И вас ли е излъгал със сърцераздирателната си история, – попита „възкръсналата“.

– Показа ми ваша снимка, – Наталия смутено посочи с ръка към масата – и ми каза, че това е бившата му приятелка, която е починала от рак.

– Не съм никаква бивша, – намръщи се непознатата, – освен това сме женени със Стойчо и имаме две деца.

– Извинете, – Наталия се почувства неловко.

– Всеки път, когато ми се обажда, че ще работи извънредно, – тъжно се усмихна жената, – се среща със различни жени и ги прилъгва със сълзливата си история на починала от рак приятелка.

Наталия бе като попарена. Тя стана, остави пари на масата и си тръгна.

Преди да излезе навън, тя чу скандалът, който се разразяваше зад гърба ѝ.

– Да се надаваме, – усмихна се Наталия, – че възкръсналата възлюбена ще вкара малко мозък в главата на неверния си съпруг.

В едно малко селище къщите бяха почнали да се рушат. Мръсотията бе толкова голяма, че края ѝ не се виждаше.

Хората се разхождаха по улиците и не предприемаха нищо. Тегнеше им състоянието, в което се намираше мястото в което живееха, но ….

Един ден всички се събраха заедно да решат съдбата на селището си.

– Какво ще правим по-нататък? – попита млад добре облечен мъж.

– Така повече не може да се живее, – подвикна старица с пискливия си глас.

– Хайде да запретнем ръкави, – предложи един едър и як мъж. – Да изринем боклуците и да си построим нови сгради.

– О, ще се радвам да поработя малко, – отзова се дребен младеж.

Дойде ред и на един разгневен човек, който се мъчеше да си пробие път напред.

– Чуйте ме приятели, – мощният му глас надвика всички останали. – Необходимо е …. Следва да вървим напред… Свобода….. Пазар…. Инвестиции.

Репликите му се прекъсваха от тълпата, която дереше гърлото си в подкрепа на оратора. Чуваха се скандирания на някои от фразите му.

Овации, ръкопляскания и неудържим шум като поток се изливаше от събраните хора.

– Наскоро бях в едно добре стопанисвано място, – продължи мъжът. – Там никъде няма да видиш лопата. А какво да ви кажа за хората? Благоденстваха.

Всички го слушаха и попиваха приказките му.

Но всичко бе само думи, напразни обещания, …… празнословие.

Така става на места, където не искат да работят и не желаят да чуят за каква да е физическа дейност. Там лопатата не се цени, а езика е свещен.

Досьо си имаше всичко. Ако пожелаеше още нещо, имаше достатъчно пари, за да си го купи.

Едно не му достигаше. Искаше да ръководи оркестър.

Някой го посъветва:

– Наеми няколко музиканта и действай.

Досьо нае един за барабаните, два саксофониста и петима цигулари.

Когато застана пред новосформирания си оркестър очакваше да се случи нещо изключително.

Той не веднъж бе гледал как мъжът отпред само размахваше палката, а се лееше такава прекрасна музика.

В мечтите си бе виждал, как въодушевено размахва ръце, а публиката във възторг от изпълнението, възторжено ръкопляска.

Но не винаги става така, както го очакваме или мислим.

На първата репетиция Досьо толкова лошо дирижираше, че човекът на барабаните предложи:
– По-добре да си ходим и повече да не идваме. Под такова ръководене, никой не би могъл да изсвири нещо свястно.

– Нека не бързаме, – добави единият от саксофонистите, – на него му е за първи път. Надявам се, че има познание за музика и това, което иска да прави.

– Защо да си тръгваме? – усмихна се един от цигуларите. – Той добре ни плаща.

И останаха.

На следващата репетиция Досьо изобщо не можеше да влезе в такта.

Барабанистът се ядоса и започна оглушително да удря по бараните.

Досьо си запуши ушите, а след това извика:

– Спрете! Запазете за малко тишина.

След което новоизлюпеният диригент огледа музикантите, попита:

– Кой вдигаше толкова голям шум?

Един ден Слави и Лиза пазаруваха в един супермаркет. Когато минаваха край щанда с плодовете Лиза погледна стреснато към една жена и се обърна към спътника си:

– Мисля, че Божия Дух ме кара да ида и да поговоря с тази жена. Вярвам, че Той ще ми подскаже какво точно трябва да ѝ кажа.

– Добре, – съгласи се Слави, – ще те изчакам ей там.

– Няма да се бавя дълго.

Лиза приближи жената и ѝ каза:

– Извинете, ние не се познаваме, но Божият Дух ми поръча да ви предам следното: „Вие си мислите, че Бог не ви обич, но това не е така. Той иска да знаете, че още държи на вас“.

Жената се олюля сякаш нещо я удари, а после просъска тихо:

– Махай се, религиозна фанатичко.

Лиза се стъписа. Мислите ѝ препускаха бързо:

„Май не направих това, което бе нужно“.

Тя приближи Слави съкрушена и прошепна:

– Изглежда казах нещо погрешно на тази жена. Не ѝ харесаха думите ми.

– Успокой се, – усмихна се Слави. – Тази жена идва към нас.

Когато Лиза се обърна, тя видя жената обляна в сълзи, как с ускорена крачка вървеше към нея.

– Извинете, преди малко бях груба със вас, – едва доловимо каза жената, – но скоро се разведох с мъжа си. В църквата някой ми каза, че Бог никога повече няма да ме обича. Бихте ли се помолили със мен …..?

И там в магазина жената прие Божията любов.

Божият Дух ни помага да свидетелстваме за Христос в света. Той е близо до нас и ни насочва да направим нещо, различно от обичайните ни дела, но това помага на скърбящите да открият пътя към Бога.