Posts Tagged ‘мъж’

Рози

вторник, октомври 26th, 2021

Това бе чудна и прекрасна градина. В нея имаше какви ли не цветя.

– Слушай, ти напълно си се разтворила, – саркастично изсъска покритата с множество тръни бяла роза. – Защо позволяваш този груб мъж да те докосва?

– Но той разрохка земята около корените ми и ме поля с прясна вода, – възрази червената роза. – Беше толкова горещо, щях да умра от жажда.

– Тогава защо позволи с тези ужасни ножици да изреже някои от клончетата ти?

– Те ми пречеха. Не цъфтяха. Не можех да виждам слънцето.

– Майсторка си да го защитаваш и да му измисляш извинения, – присмя се бялата роза. – Чудя ти се, как позволяваш да навира мръсния си нос в теб?

Бялата пъпка с бледозелен отенък възмутено се разлюля.

– На никого не бих позволила това. Освен това е най-обикновен градинар.

– Той усеща приятният ми и изискан аромат. Освен това носът му не е мръсен, а леко изцапан с пръст. Ръцете му съвсем не са груби, а силни и нежни. Колко съжалявам, когато го набода с тръните си….. Той е толкова мил, грижи се за нас …. мисля дори, че ни обича.

– Ти прекали, – гневно реагира бялата пъпка. – Какъв пример даваш на останалите цветя. Неговите действия са заплаха за нас.

– Не мога да го коря. Всяка сутрин върху всеки мой цвят блести огърлица от капчици роса. Цял ден около мен пърхат разноцветни пеперуди. Чувствам се защитена от силните ветрове и горещите дни, от нахалните бурени и студените нощи. Той се грижи за нас.

Веднъж един мъж извика към градинаря:

– Добри, дай ми една роза.

– О, той има нужда от нас, – развълнуваха се цветята.

– Каква роза искаш? – попита градинарят.

– Колко красиви цветя имаш, – зарадва се мъжът. – Много от тях така са се разтворили, сякаш ще се разпаднат. Виж тази ….. каква красавица е.

– Нека разцъфналите рози останат да ухаят в градината, – помоли градинарят.

– Какво да се прави, – вдигна ръце мъжът, – синът ми се нуждае от хербарий. – Я по-добре ми отрежи тази бяла пъпка ….

Действай

четвъртък, септември 30th, 2021

Залата бе препълнена. Изведнъж лекторът предизвика аудиторията:

– Кой я иска?

Той държеше сто доларова банкнота. Много от хората вдигнаха ръце.

Лекторът повтори въпроса си:

– Кой я иска?

Гора от ръце.

За трети път се чу същият въпрос:

– Кой я иска?

Един мъж стана, отиде при лектора и я взе.

– Ето това е действие, – каза лекторът. – Вдигнахте ръце почти всички, но …. защо никой не стана и не дойде да я получи?

В залата настъпи пълна тишина.

– Защото всеки от вас си имаше някакво оправдание, – продължи лекторът. – Много далече седя или сега трябва да вдигна толкова хора, а възможно е някои от вас да се стесняват. У всеки се намери някаква причина, за да не се задейства. Колкото човек е по-умен, толкова е по-убедителна причината му.

Мнозина бяха навели глави. Те осъзнаваха верността на думите му.

А той продължи още по-настървено:

– Дали се страхуваш или те мързи няма значение, но ти трябва да действаш. Това е очевидно. Дори, когато ти е противно, но е необходимо, действай!

Лекторът замълча за малко, за да помогне на слушателите си правилно да осмислят това, което им казваше.

– Всичко това е действие, – поднови изказването си той, – да затвориш уста, когато непременно искаш да се изкажеш; да станеш по-рано, за да организираш по-добре деня си; да се отдаваш на работа, за която няма да ти платят толкова, колкото си искал.

След дълга пауза лекторът повиши глас:

– Да действаш това означава да живееш живота, а не да бъдеш само негов наблюдател.

Погледите на слушателите се оживиха. Посланието бе засегнало сърцата им.

В края на изказването си лекторът ги посъветва:

– Започни с малкото, колкото и незначително да ти изглежда. Но когато спечелиш първата си победа, това ще те окрили и ще те стимулира да продължиш. Ако не можеш да направиш най-малкото, ти никога няма да достигнеш значителното.

Последваха бурни ръкопляскания.

О, тъмнина

неделя, септември 19th, 2021

Беше 1918 г. Нищо забележително не се случваше в Петроград.

Един моряк мина покрай възрастен мъж с гъста сива брада. Старецът бе свалил шапка и се молеше пред църквата.

– О, тъмнина …. – каза снизходително морякът и отмина.

Ако знаеше, кои е този възрастен човек, изобщо не би му се присмял.

Но кой всъщност бе той?

На младини бе завършил духовно училище и семинария, а в последствие се усъмни в съществуването на Бога.

Но когато съветската власт започна да преследва Църквата, той започна демонстративно да се кръсти и моли пред всяка църква.

Всъщност „тъмнината“ бе академик Иван Петрович Павлов, първият руски Нобелов лауреат.

Наградата си той получи през 1904 г. за изследване на функциите на основните храносмилателни жлези. Всъщност той пресъздаде съвременната физиология на храносмилането.

Иван Петрович произхождаше от свещеническо семейство. Завършил бе Рязанското духовно училище и Рязанската семинария. В по-късните си години с голяма обич си спомняше за тези учебни заведения.

Когато Павлов бе последна година в семинарията му попадна малка книжка – „Мозъчни рефлекси” на професор И.М. Сеченов. Тя преобърна целият му живот.

Иван Петрович постъпи в Юридическия факултет, защото семинаристите бяха ограничени в избора си на университетски специалности.

Седемнадесет дни по-късно той се прехвърли в отдела по естествознание на физико-математическия факултет на Санкт Петербургския университет. Така започна професионалният път на големият учен.

Този, на когото се бе присмял моряка, стана известен в света с научните си изследвания.

Не просто лоша, а ужасна среща

петък, август 20th, 2021

Наталия често пишеше в сайта за запознанства. Искаше да си намери стабилен мъж, на когото да разчита във всичко.

Един ден попадна на доста интересен човек. Той сякаш четеше мислите ѝ. Обичаше всичко, което и на нея се нравеше.

И тя си каза:

– Сигурно е той. Най-после го намерих.

Двамата си уговориха среща в един доста луксозен ресторант.

Когато се настаниха на маса там, Стойчо започна да се облива в сълзи, показвайки ѝ снимка на бившата си приятелка.

– Не можахме да се съберем. Заболя от рак и почина.

Наталия прояви съчувствия към мъжа.

Внезапно ….. Стойчо пребледня и се втурна бързо към тоалетната.

Когато Наталия се обърна забеляза непозната жена, която враждебно се взираше към масата, на която седеше.

– Странно, – каза си тя, – сякаш съм виждала това лице някъде.

Рязко се обърна и погледна снимката, която бе останала на масата.

Точното копие на бившата на Стойчо приятелка починала от рак стоеше срещу Наталия.

– И вас ли е излъгал със сърцераздирателната си история, – попита „възкръсналата“.

– Показа ми ваша снимка, – Наталия смутено посочи с ръка към масата – и ми каза, че това е бившата му приятелка, която е починала от рак.

– Не съм никаква бивша, – намръщи се непознатата, – освен това сме женени със Стойчо и имаме две деца.

– Извинете, – Наталия се почувства неловко.

– Всеки път, когато ми се обажда, че ще работи извънредно, – тъжно се усмихна жената, – се среща със различни жени и ги прилъгва със сълзливата си история на починала от рак приятелка.

Наталия бе като попарена. Тя стана, остави пари на масата и си тръгна.

Преди да излезе навън, тя чу скандалът, който се разразяваше зад гърба ѝ.

– Да се надаваме, – усмихна се Наталия, – че възкръсналата възлюбена ще вкара малко мозък в главата на неверния си съпруг.

Предимството

неделя, август 8th, 2021

В едно малко селище къщите бяха почнали да се рушат. Мръсотията бе толкова голяма, че края ѝ не се виждаше.

Хората се разхождаха по улиците и не предприемаха нищо. Тегнеше им състоянието, в което се намираше мястото в което живееха, но ….

Един ден всички се събраха заедно да решат съдбата на селището си.

– Какво ще правим по-нататък? – попита млад добре облечен мъж.

– Така повече не може да се живее, – подвикна старица с пискливия си глас.

– Хайде да запретнем ръкави, – предложи един едър и як мъж. – Да изринем боклуците и да си построим нови сгради.

– О, ще се радвам да поработя малко, – отзова се дребен младеж.

Дойде ред и на един разгневен човек, който се мъчеше да си пробие път напред.

– Чуйте ме приятели, – мощният му глас надвика всички останали. – Необходимо е …. Следва да вървим напред… Свобода….. Пазар…. Инвестиции.

Репликите му се прекъсваха от тълпата, която дереше гърлото си в подкрепа на оратора. Чуваха се скандирания на някои от фразите му.

Овации, ръкопляскания и неудържим шум като поток се изливаше от събраните хора.

– Наскоро бях в едно добре стопанисвано място, – продължи мъжът. – Там никъде няма да видиш лопата. А какво да ви кажа за хората? Благоденстваха.

Всички го слушаха и попиваха приказките му.

Но всичко бе само думи, напразни обещания, …… празнословие.

Така става на места, където не искат да работят и не желаят да чуят за каква да е физическа дейност. Там лопатата не се цени, а езика е свещен.