Архив за етикет: мъж

Необходимо е да се вземат мерки

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

В този объркан свят

Пак щяха да се понижат температурите, но този път дъждът може да премине и в сняг, но това толкова не смущаваше хората. Те бяха свикнали с аномалиите на времето. Сега друго ги измъчваше.

Мъже седнали пред магазина разговаряха.

– Целия свят се е травмирал, – въздъхна тежко Гочо.

– Така е, – съгласи се Дако. – Не знаем защо сме се родили и на къде вървим.

Дядо Добри не се стърпя и се обади:

– Това са нашите невидими врагове греха и секуларизма. От тях сме объркани и ходим като зашеметени. Светът се нуждае от Божия народ, който ще остане непоклатим в този хаос.

– Каквото и да си говорим, – размърда се Стефан, – войни опустошават плодородна земя, пандемии повалят хиляди хора, …

– Но сред всичко това Бог си има свои люде, – повиши тон дядо Добри, – които като провъзгласят Божията истина в този разпадащ се свят, ще се спасят мнозина.

– Кой знае? – почеса се по тила Тотьо.

– Сред всичко това е Бог, – започна настървено дядо Добри. – Това е борба. Може да сме преуморени, но нека вдигнем лицето си към Господа. Кой знае, може би сме избрани за такова време като това?!

– Избрани да теглим и да се мъчим, – намръщи се Владо.

Повечето се съгласиха с него, а дядо Добри уважаваха за почтеността му, но не искаха да го слушат, когато им говореше за Господа.

Е, може някои от тях да се замислят един ден и да се променят.

Дарителят

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Свирене на четири ръце

Петър за първи път щеше да отиде на концерт на известен изпълнител. Това бе награда за успехите му по музика, които бе постигнал до сега на пиано.

Стегнат и добре облечен, Петър търпеливо чакаше да го повикат, да тръгнат за концерта.

Седейки във фотьойла, той задрема.

Изведнъж се намери в една голяма сграда.

Любопитството го поведе и той стигна до една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

– Щом съм тук не съм външен, – каза си Петър.

Усмихна се, натисна дръжката на вратата и влезе.

Бе почти тъмно. Малко встрани той забеляза рояла, който се намираше само на няколко крачки от него.

Ръцете го засърбяха. Петър стигна до него седна на столчето и засвири.

Изведнъж се вдигна завеса и силна светлина заслепи момчето.

Петър замря.

– Продължавай не спирай, свири, – каза му непознат мъж, който се бе появил внезапно.

Петър насърчен от благия поглед на мъжа, продължи да свири.

Непознатият положи лявата си ръка върху клавишите и засвири. След това дясната му ръка застана от другата страна на момчето и ….. двамата засвириха заедно.

Музиката бе силна и завладяваща. Петър усещаше синхронна и се увличаше още повече. Това бе необикновен момент за него.

Изведнъж го стресна гласът на майка му:

– Хайде, Петре, тръгваме.

Момчето подскочи и разтърка очи.

– Как може да ме прекъсне на най-хубавото място?! – с тъга си каза Петър.

Неочаквано момчето долови тих и нежен глас:

– Продължавай не спирай да свириш. Заедно ще изсвирим най-прекрасното Мое произведение.

Петър се усмихна и тръгна с майка си за концерта.

Изберете да се радвате

Калин бе пазарувал и вървеше към дома си. Той бе подтиснат и притеснен.

– Не съм забелязал от кога са започнали да треперят, – Калин погледна ръцете си. – Може би това са първите признаци на Паркинсон.

Ръцете му продължаваха да треперят.

– Това е чудовищно, – възкликна той. – Как ли ще го понесе Марта? А децата? ….. Просто ще им бъда в тежест.

Изведнъж се чу бурен смях. Калин се обърна.

Мъж буташе кикотещо се момче в инвалидна количка. Непознатият се наведе над количката и прошепна нещо на детето. То още по силно започна да се смее.

– Това дете е много по-зле от мен, но двамата се смеят, – каза си Калин. – От къде черпят сили за такава радост?

Внезапно изненадваща мисъл се появи в главата на Калин:

„Те са избрали да се радват, независимо от това какви са обстоятелствата“.

Срещнахме още една Нова година. Нека през нея да изберем, да се радваме.