Един рибар заедно със синовете си отиде рано сутринта към морето, за да лови риба. Това бе единственото им препитание. Ако не хванеха нищо ги очакваше глад.
Когато хвърлиха за първи път мрежата и я изтеглиха, тя бе празна. По лицата на мъжете се четеше разочарование, но някъде дълбоко в тях се бе спотаила слаба надежда.
Отново хвърлиха мрежата, но извадиха само тиня и водорасли.
Това се повтори няколко пъти.
След седмия път рибарят вдигна очи към небето и се помоли:
– Господи, съжали се над мен нещастника. Дай ми от даровете на Твоето море. Половината ще дам на бедните, четвърт ще дам на тези, които не са успели нищо да уловят днес, а останалата четвърт ще запазя, за да нахраня семейството си.
Хвърлиха отново мрежата и я задърпаха към брега. Усетиха, че този път бе по-тежка. Скоро се убедиха, че мрежата е пълна с риба.
От богатството на улова, сърцето на рибаря се смути. Душата му се разколеба и той си каза:
– Може и да не дам нищо. Толкова улов, ще ни стигне за една седмица.
Изведнъж мрежата се скъса и рибата отиде обратно във водата.
Рибарят падна на колене, хвана се за главата и извика:
– Господи, аз само се пошегувах.
Но повече риба този човек не видя за деня.
