Тази нощ се изсипа много сняг. На сутринта снежната покривка надвишаваше човешки бой. Пътната врата на манастира не можеше да се отвори. Снегът силно я бе притиснал в прегръдките си.
Монасите се събраха в голямата стая, където ядяха и започнаха да умуват какво да правят. Те повече философстваха, отколкото да дават реални решения по въпроса. Оплакваха се:
– Ама, че студ.
– От къде се взе това чудо на главата ни?
– Този сняг ни дойде малко в повече …
С една дума, негодуваха от създалото се положение.
Игуменът дойде послуша ги известно време и накрая попита:
– Кажете, какво трябва да направим сега?
Един от монасите предложи:
– Следва да се помолим, за да се стопли времето и снегът ще се разтопи.
Друг каза:
– Да изчакаме, снегът така и така ще си отиде.
Трети се изправи и гордо заяви:
– Този, който е познал истината му е все едно, дали има сняг или не.
Игуменът ги изгледа и каза:
– А сега слушайте, какво ще ви кажа.
Всички насочиха погледите си към него. Те уважаваха своя игумен заради мъдростта му. Не веднъж ги бе спасявал от заплетени ситуации. Думата му в манастира бе като закон.
Игуменът ги поогледа, въздъхна и каза:
– Взимайте лопатите и да вървим.
За това не се искаше много ум, но кой да се сети?!
