Беше тиха и топла нощ. Луната още не бе се показала, но на тъмното небе сияеха безброй звезди.
Радослав обичаше да се разхожда по алеите на парка в това късно време. Всеки признак на живот бе замрял, никъде не се чуваше дори слабо шумолене.
Младежът вървеше бавно, без да бърза. Приближи до малко езерце, къде се оглеждаха звездите. Водата бе гладка и спокойна.
Изведнъж Радослав забеляза, че по пътеката да се задава дядо Захари. Той бе на седемдесет и три години. Цялото си време прекарваше в молитва или като се трудеше в малката си градинка край дома.
Старецът приближи и се вгледа във водата.
– Дядо Захари, какво правиш тук по това време?
– Разхождам се.
– Забелязах, че гледаш водата, – добави Радослав. – Какво виждаш в нея?
– Нима не си забелязал нещо? – попита на свой ред старецът.
– Вода като вода. Тиха и безмълвна. А ти какво видя в нея?
– Гледам тази вода и размишлявам върху Божията мъдрост. Бог ни се разкрива дори без книга.
– Как? – попита Радослав.
– Виждаш ли как звездното небе се отразява в чистата и спокойна вода? Така Бог се отразява в чистото сърце. А сега ми кажи чувстваш ли Божията благост или възприемаш само тишината?
– Да, – отговори младежът.
– Така и чистите сърца усещат блаженство, когато видят Бога. Нали Господ е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.
Радослава с възхищение слушаше старецът, който за него макар и неук човек, разбираше много повече. Защото вярата му в Бога бе непринудена и доверчива, а сърцето му чисто.
Така той виждаше Господа със сърцето си.
