Когато драматургът Бърнард Шоу обядвал в един известен ресторант, при него дошъл диригентът на оркестъра и попитал:
– Какво да изпълним във ваша чест?
Бърнард Шоу, който не харесвал силната музика, отговорил:
– Можете да изиграете една игра на шах или карти.
Играчките играят голяма роля при формирането на нашите деца. Чрез тях те се развиват и опознават света.
За това, когато родителите избират играчки трябва да се ръководят не само от съображения за полезно и забавно, но и да се постараят да не бъдат много по количество.
Ако играчките са по-вече от необходимото, детето престава да се грижи за тях. То не ги цени, защото знае, че ако се счупи някоя, ще бъде заменена с нова.
Ако децата у вас постоянно трошат играчките си, отнемете им голяма част от тях и те бързо ще съобразят какво да правят.
По-малкото количество играчки помага на детето да се интересува повече от книги, музика и рисуване. А любовта към изкуството помага на детето да види прекрасното в света.
Глеб Попов е надарен музикант, лауреат на международни фестивали.
Но за това знаят малко хора, защото Глеб е аутист.
Той няма диплома за музикално образование, нито може да си намери работа като музикант.
Неговият живот е съсредоточен само в музиката. Семейството му се състои от майка и брат.
Дмитрий Попов е като всички останали хора. Той работи като диригент. С Глеб са не само братя, но и големи приятели. 40 години вече живеят под един покрив.
– Глеб е много талантлив, – казва брат му.
Ако не е семейството, нямаше да има Глеб Попов.
Все някой трябва да се противопоставя на психиатрите, лекуващи Глеб с невролептици. Да се застъпва за него на двора, да му помага да научи таблицата за умножение.
Когато Глеб бил изхвърлен от музикалното училище за двойка по математика, неговото семейство го качвали на влака от Минск до Москва, за да взима частни уроци при известната Вера Дулова.
Те се молят с него, преди изявите му. Поръчват автобус за да бъде Глеб отведен на поредния благотворителен концерт.
Какво става с такива хора като Глеб, ако нямат поддръжка от семейството си?
Пазачът почука и зачака отговор. После отвори вратата и влязоха в стая облицована с груб камък.
Един мъж седеше с кръстосани крака в средата на стаята. Четеше на бледата светлина Корана. Не вдигна поглед и не ги поздрави.
Тактиката му за надмощие не впечатли Ефросина.
– Знаеш ли кой съм? – попита той, след като почтително затвори книгата.
– Дяволчето Фют? – реши да го подразни Ефросина.
– Ще бъдеш ли моят Ян Бибиян?
– Без мене в тази игра.
– Това не е съвсем по вкуса ми, но съм сигурен, че може да се уреди нещо.
Ефросина нямаше желание да го остави да се преструва на нещо различно от чудовището, което всъщност бе.
– Никой не знае истинското ти име, но си известен като Джема. Искаш да унищожиш Израел и да създадеш ислямска държава, която ще се простира от Афганистан до Мароко. А ти ще си… султан ѝ?
– Не съм сигурен каква ще е титлата ми – отвърна Джема. – Султан звучи добре. Хареми, дворцови интриги ….
Джема я изгледа предизвикателно:
– Вашият Христос е казал: „Блажени миротворците“. Знаеш ли, че той е и пророк на исляма? Не последният, разбира се. Последният е Мохамед, но вашият Спасител е признат за велик учител.
– И моята, и твоята религия боготворят Исаак и Авраам, – каза Ефросина.
– Но вие не вярвате в Неговите последни послания до последния му избран пророк, в святите му думи, написани чрез Мохамед и изложени в Корана.
– Моята вяра започва и свършва със смърт и възкресение.
Джема сдържа хапливия си отговор и каза:
– Вярваш ли, че си блажена? Че си благословена?
– Вярвам, че работата да се сложи край на насилието е благословена.
Той кимна.
– Добре казано. Но защо? Защо искаш мир?
– Нима не е очевидно?
Ефросина беше очаквала словоизлияния за злините на Запада, с които да оправдаят масовите убийства. Беше слушала записи на техни ръководители и бе гледала десетки видеозаписи с фанатизирани мъченици.
Тя искаше да разбере с какво Джема се различава от тях, макар че разликата в случая бе без значение.
– Мирът означава застой и криза, – каза Джема. – Когато човек живее в мир, душата му атрофира, а творческият му дух умира. Единствено в стълкновение ние сме съществата, за които Аллах ни е предназначил. Войната води до смелост и саможертва. А какво носи мирът? Нищо.
– Мирът носи процъфтяване, прогрес, благосъстояние, благоденствие и щастие.
– Това са плътски неща, а не духовни. Твоят мир иска само по-голям телевизор и по-лъскава кола.
– А твоята война носи страдание и отчаяние, – противопостави се Ефросина.
– Не удобството на луксозен дом, а опита от споделени трудности, ни сближава с Аллах. Не твоята демокрация, рок музика или порнографски филми. Те ни отвличат от истинската причина за съществуването ни. Единственото ни предназначение на земята е да служим на волята на Аллах.
– Кой знае каква е волята му? – попита тя. – Кой реши, че ти познаваш намеренията му по-добре от всеки друг? Коранът забранява самоубийството, а ти изпрати млад човек да разбие пълен с хора самолет.
– Той умря като мъченик.
– Не, – рязко възрази тя. – Ти си убедил едно хлапе, че умира като мъченик и че ще получи седемдесет и седемте девственици в рая. Не се опитвай да ме убедиш, че вярваш в това. Ти се опитваш да получи власт и да експлоатираш сляпата вяра на глупаци като този младеж, за да постигнеш целта си.
– Очевидно знаеш, че винаги е ставало дума за власт, – каза той. – Преди векове Англия е постигнала такава с помощта на флот си. ……. А с какво разполагат народите от Близкия изток, освен с готовността на някои от хората си да се самовзривят? Да, това оръжието е грубо. Но позволи ми да те попитам следното. Колко похарчихте за осигуряване на националната си безопасност, след няколко поредни нападение? Сто милиарда? Петстотин?
Числото бе по-близо до трилион, но Ефросина не отговори. Разговорът не вървеше, както очакваше. Джема се разкриваше като човек, твърдо устремен към властта.
– Преди нападението срещу Световния търговски център един от петстотин хиляди мюсюлмани бе готов да стане мъченик. Оттогава броят им се е удвоил. Това са десет хиляди мъже и жени, готови да загинат в джихата срещу Запада. Наистина ли мислиш, че можете да спрете десет хиляди атаки? В момента разполагаме с почти безграничен запас от доброволни мъченици и скоро ще започнем да ги използваме в нападения, които ще променят световните граници според моите представи.
Говореше не като фанатик, а като президент на корпорация, който излага плановете за разширяване на компанията си.
– Не прави това, – умолително каза Ефросина.
– Вече е прекалено късно да спрем.
Лицето му стана сурово и безжалостно. Ефросина едва не припадна.
– А твоята смърт ще е първият удар.
Създателят на еднакво темпериране в музиката е Джу Дзайю. Той е публикувал изобретението си през 1584 г.
Джу Дзайю е принц от династията Мин. Той загърбва своя аристократичен произход и насочва вниманието си към изучаване на музика, математика и науката за календара.
Системата му за равно темпериране се появява в неговата книга: „Нови открития за науката на камертонните свирки“. Китайците не обръщат особено внимание на тази система, ала европейците бързо схващат предимствата ѝ.
Не са се съхранили данни за точния начин, по който системата е преминала в Европа.
Първата хипотеза за математическата основа, от която се тръгва при равното темпериране, е публикувана от Мерсен в една от многобройните му книги по музикална теория, озаглавена „Универсална хармония“ – 1936 г.
Впоследствие равното темпериране е популяризирано от Веркмайстер, а след него щафетата поема Йохан Себастиан Бах, който композира серия от пиеси под общото наименование: „Добре темперирано пиано“.
Опусът се състои от „прелюдии и фуги с всички тонове и полутонове – за използване и усъвършенстване на младите музиканти, които желаят да се научат да свирят добре, както и за забавление на онези, които вече са се сдобили с умения в това изкуство“.
Тази епохална за историята на музиката творба е публикувана през 1722 г. Но вероятно малцина от слушателите или изпълнителите на тези пиеси са се досетили за истинските намерения на немския композитор.
„Добре темперирано пиано“ е преди всичко пропагандна творба. Бах възприема равното темпериране с жар и ентусиазъм, които могат да се сравнят с последвалата я люта опозиция на идеята, защитавана от композитора Джузепе Тартини.
Равното темпериране позволява безпрепятствено преминава от една октава в друга по време, както на композирането, така и на изпълнението на музиката.
Системата се възприема с огромен ентусиазъм от онези, които успяват да прозрат практическите ѝ предимства. Тя е подложена на критики от други, които смятат, че чистотата на тона не може да се пожертва заради опорочаване с цел лесно използване. Тези жестоки дебати постепенно отмират.