Ани изпитваше силна болка, не физическа, а по-скоро емоционална.

Тя непрекъснато си мислеше как са я наранили и отхвърлили. Анализираше отделните детайли и се спускаше все по-надолу, пътувайки към депресията.

Майка ѝ я гледаше как се измъчваше, на нея не ѝ бе безразлично състоянието на дъщеря ѝ.

За това я посъветва:

– Вместо да се оттегляш в загриженост за себе си, съсредоточи се върху нуждите на другите. Огледай се и виж! Кой страда или се бори по някакъв начин? Помисли, какво можеш да направиш за него?

– Да, но …..

– Чуй ме, това помага.

– Не съм съвсем сигурна – и Ани потъна отново в непрогледния мрак на мрачните си мисли.

Майка ѝ нежно я хвана за раменете и силно я разтърси:

– Помоли Бог да обърне вниманието ти към онези, за които можеш да се грижиш.

– Остави ме ….

– Докато помагаш на другите ще имаш радост в облекчаването на тяхното бреме и съответно ще дойде процес на освобождение от състоянието ти.

– Добре, добре, ….., – вдигна примирено ръце Ани.

Марта за сватбата на дъщеря си подари на младоженците много стара мебел, предавана от поколение на поколение.

Старинната вещ изглеждаше не много приятно, но беше толкова мил и щедър жест, че двамата не можаха да и откажат.

Маги погледна подаръка и сбърчи нос:

– Състоянието му е отчайващо. Представи си как ще изглежда между витражите, оловните стъкла, оформени като сложни диаманти на вратите?

– За него не са полагани подходящи грижи от много години, затова дървото има тежък слой, изглеждащ като черен лак, – констатира Гошо. – Е, няма страшно ще го сложим в гаража.

Един ден ги зачовърка съвестта и решиха да възстановят старата мебел.

Двамата въоръжени със стоманена тел, започнаха бавно да събличат старината. Колкото и да се трудиха, всичко си оставаше черно и грозно.

Гошо вдигна ръце:

– Отказвам се, всичко е напразно.

– Ей, – извика Маги, – я погледни!

Някакво бяло петно се бе разкрило в тъмнината от мръсотия и прахуляк.

Двамата се ентусиазираха и настървено започнаха да работят. Трудиха се усърдно, докато видяха красотата на старата мебел.

Така и нашият Небесен Отец копнее да премахне тежкия мрак, който се е настанил в нашите разбити сърца.

Исус копнее да ни донесе изцеление и въпреки че това може да не е моментално възстановяване, Той носи надежда след загубата.

Мракът нахлуваше в стаята бавно и постепенно.

Катя наблюдаваше как светлината се стопява и разсъждаваше на глас:

– Колко грозна би изглеждала земята, ако бе останала мрачна, безплодна и пуста.

Фантазията ѝ се развихри и тя си представи как се появяват папрати, екзотични орхидеи, плачещи върби, полета покрити с трева и разноцветни цветя, …

– Ах, каква красота, – възкликна Катя, – останах без дъх!

Тя прибра ръце пред себе си и се запита:

– Как изглежда земята на моя живот? Скучна или лишена от истинската красота на радостта и щастието или е пуста поради липсата на любов?

Въздъхна тежко и продължи:

– Най-вече грозна заради белезите от греха и страданието.

Внезапно Катя трепна и се оживи:

– Ако Бог чрез силата на Своето Слово е трансформирал планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за мен. …. просто трябва да го помоля за това ….

Здрачът отстъпваше мястото си на мрака.

Веселин слизаше в подножието на хълма.

Погледът му бе привлечен от появата на една светлинка, после на втора и т.н.

Мракът оживя.

Сякаш невидима ръка запалваше една след друга тези светлинки.

Веселин се развълнува от видяното и това го наведе на размисъл.

– И аз бих искал така, – възкликна той, – животът ми да бъде прекаран в запалване на души, една след друга, със свещения пламък на вечния живот. Важното е, да остане, доколкото е възможно, незабелязан, за да се изяви и прослави Той.

Когато правим нещо, обикновено искаме да ни забележат, но когато сме готови да отклоним фокуса от себе си, другите ще видят нашите добри дела и ще прославят нашия Отец на небесата.

Каква огромна привилегия е, че животът ни е пропит със себеотдаващата природа на Христовата любов и благодат, така че другите да могат да бъдат привлечени от Него чрез нас.

Нека носим Христовото присъствие на всеки, когото срещнем. Нежно да разсейваме всяка тъмнина на страх или неверие, като осветяваме с Неговата светлина живота им.

Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.