Всяка бруталност отстъпва пред майчината любов.

Във влака седеше момче с много важен и сериозен вид. Той бе облечен във военна униформа. Явно учеше във военно училище. А там има строга дисциплина, чужд град, без мама и баба.

Навярно сте чували мотото: „Душата на Бога, сърцето на дамата, живота на главата на държавата, а честа на никого“.

Момчето се прибираше през почивните дни. Докато пътуваше, чете книга, купи си чай.

Позвъни на свой приятел, вероятно негов съученик:

– Да знаеш какво стана в час по математика?!

– И аз я оплесках вчера. Двамата не сме се славили с добри резултати по математика….

След това момчето позвъни на майка си. То говореше много тихо. А накрая я попита:

– Мамо, какво си приготвила за вечеря?

Момчета изслуша отговора, обърна се към прозореца и с обида в гласа каза:

– Мамо, но нали те помолих … Казах ти да приготвиш месо ….

Мъж се прибира в къщи, наистина.

Тиха лятна вечер се спускаше над селището. Баща и син се връщаха доволни след успешен риболовен ден.

– Татко, всичко беше толкова интересно за мен, – каза Мартин. – Как потъваше плувката … и аз веднага дърпах … а тя се мяташе на кукичката.

Хванатите рибки, които лежаха в чантата, бяха най-голямото богатство за това малко момче. То бързаше за дома си, да разкаже на майка си за своя удачен риболов.

– Колко е хубаво, че те имам, татко, – каза Мартин и хвана баща си за ръката, като се притисна силно към него.

Думите на синът предизвикаха сълзи в очите на бащата. Момчето затича напред, а баща му се върна няколко години назад.

Той бе млад човек лудо влюбен в прекрасна девойка. И двамата бяха студенти в престижно учебно заведение. Градяха планове за бъдещето си. Родителите им осигуряваха всичко през тези години. Това бе един весел и безгрижен живот.

Но веднъж това безоблачно щастие бе разрушено само за миг. Милена бе забременяла.

– Какво да правя, – питаше се Георги. – Не мога да оставя Милена в такъв момент. Но това означава край на кариерата ми.

Приятелите му го съветваха:

– Да направи аборт и след това забравете за случилото се.

Родителите му настояваха:

– Сега не ви трябва дете. Махнете го.

Георги се измъчваше:

– Да оставя детето и да забравя кариерата си или Милена да направи аборт и да продължим да живеем все едно нищо не се е случило?!

Той видя в очите на любимата си объркване и страх пред бъдещето. Нужно бе да се вземе решение и това решение трябваше да го вземе той.

Накрая събра сили и заяви категорично:

– Никакъв аборт?

– Не очаквай, че ще подкрепим твоето решение, – заявиха родителите му. – Сам се оправяй.

Приятелите им се отдръпнаха и скоро съвсем изчезнаха. Останаха само Георги, Милена и бъдещето им дете.

Трябваше и двамата да напуснат университета, тъй като работата, с която изкарваха прехраната си заемаше почти всичкото им време.

Събраха малко пари и си купиха малък дом в покрайнините. Роди се и малкото им момченце, което им донесе много радост. Заживяха щастливо, оставяйки назад всички трудности и неприятности. След време Георги си намери и по-добре платена работа.

– Татко, виж, мама ни чака, – завика радостно Мартин.

Когато седнаха на масата, Мартин въодушевено разказваше на майка си, как баща му го е учил правилно да сложи стръвта, да метне въдицата …. как рибата се мятала на кукичката ….

Мартин бързо заспа. Милена също се бе сгушила и затворила вече очи. Георги ги гледаше и си мислеше: „Взех правилно решение тогава и никога няма да съжалявам за това“.

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Един млад човек на име Добромир имаше мечта. С нея заспиваше и с нея се събуждаше. Мечтаеше да спечели много пари, за да си купи нова кола.

И това се случи. Най накрая се изпълни заветната му мечта.

Автомобилът бе  лъскав, очарователен и ненагледен.

Един ден Добромир съвсем безшумно се движеше по пътя с него.

Изведнъж момче, което стоеше край пътя, взе камък от земята и го хвърли по колата.

Добромир забеляза злосторникът. Това бе момчето, покрай което мина преди малко. То му махаше с ръка да спре, но той не му обърна внимание.

Добромир даде колата назад и се приготви да се скара на момчето, дори да го напердаши, когато чу хлапето да казва:

– Простете ми, чичко.  Ще ви кажа, защо го направих. Моя брат е инвалид, той падна, заедно с инвалидната количка. Ровът е много дълбок, а на мен не ми стигат силите, за да го изтегля. Ако не бяхте преминали край мен без да спрете, нямаше да хвърля камък по колата ви.

Добромир се смути:

– Отдавна ли сте тук?

– Вече четири часа се мъча да го извадя, но … не можах, – повдигна безпомощно рамене момчето. – Брат ми си повреди сериозно крака, а се задава дъжд.

Добромир дойде до рова и видя безпомощно седящото момче в инвалидната количка, която се бе килнала на една страна. Сърцето му се сви, а гневът му отстъпи и се стопи.

В очите на инвалида се четеше нечовешка болка. Добромир успя да извади момчето за един час. Когато всичко приключи, той усети радост в сърцето си. Сега даже бе по-щастлив от времето, когато купи своята мечтана кола.

Добромир не забрави урока,който получи от момчето.

Какво ще стане, ако не откликнеш на зова за помощ? Към теб ще полети камък….

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …