Улицата в квартала, която отвеждаше до магистралата, започна да се строи преди няколко месеца.

Шофирането през строителната зона за Жоро бе истинско предизвикателство на нервите. Той трябваше да кара през този неравен път с тридесет мили в час.

Веднъж това шофиране се бе превърнало в най-добрата част от деня.

Жоро бе качил в колата сина си, който бе на три години.

Когато малкото момче видя багера, то изкрещя въодушевено:

– Багер! Татко, виж багера! О, Господи, колко е голям! Аааа!

Наслаждавайки се на радостта на сина си, Жоро се опита да си спомни последния път, когато беше наполовина толкова развълнуван от нещо.

– Ако спечеля от лотарията луди пари, подарят ми най-луксозната кола или наследя прекрасен дом, няма да мога да почувствам това, което изживя синът ми, когато видя за първи път истински багер, – каза си той. – Честно казано, трудно бих се сетил за нещо, което би предизвикало подобни емоции в мен.

Тъжна констатация.

Месец по-късно Жоро се разкрещя развълнувано в колата си:

– Багерът днес е излязъл …..!

Изведнъж се сепна и си спомни, че отива на работа, а синът му не е в колата.

Група пътешественици се спряха в едно малко селце. Те надникваха къдели не.

В един двор видяха малко момче, което хранеше дребно, грозно и болно коте.

Повечето от групата се смееше на гледката. Други изразяваха отвращение към жалкото „подобие“ на коте.

Вадим се приближи до момчето и го попита:

– Обичаш ли това нещастно малко животно?

– Да, – отговори кротко детето.

– Но то е толкова грозно …, как можеш да го обичаш? – Вадим гледаше смаяно момчето.

– Най- лесно е да обичаш някой, който е красив, но такива, – момчето посочи с ръка към котето, – дори не ги допускат до себе си.

– Така е, – съгласи се Вадим. – Обясни ми какво те кара да го храниш и да се грижиш за него?

– Връщах се у дома и ръцете ми бяха измръзнали, – започна да разказва детето. – Това нещастно коте седеше близо до пътя. То трепереше. Беше му студено. Взех го в дланите си и ръцете ми се стоплиха. Обикнах го за топлината, която ми даде. Сега се възстановява, а когато се оправи напълно ще си играем заедно.

Момчето започна да гали котето, а то замърка.

– Когато порасне и стане силно, – продължи момчето, – ще гони мишките от килера.

– Ами ако не успее? – попита някой от мъжете в групата.

– Тогава ще се радвам на игрите и топлината му, – отговори момчето. – Не ми е нужна отплата за грижите, които полагам за него. Ще се радвам, че го спасих, а той ми е благодарен за това.

Вадим се обърна към другарите си от групата:

– Някой от нас обичал ли е така безкористно като това дете? Погледнете го! Колко е малък, а ни даде такъв страхотен урок.

Мъжете гледаха детето с възторг. За тях малкият бе един малък ангел.

Николай бе много добър баща. Нямаше ден, в който да не каже на дъщерите си Славена и Катя:

– Колко сте красиви, смели и интелигентни. Невероятни сте. Обичам ви.

Когато общуваха с баща си двете момичета се успокояваха. Ставаха все по-уверени, защото знаеха, че са обичани.

Един ден в детската градина едно момче издърпа играчката от ръцете на Катя и ѝ каза:

– Ти си глупава и много грозна.

Всяко момиче на нейно място би се почувствало отхвърлено и осъдено, но …

Катя се изправи срещу нахалника и твърдо му отговори:

– Да, ама не съм. Татко казва, че съм красива и много интелигентна.

Тя знаеше истината, затова смело можеше да се изправи срещу всеки, който се опиташе да я обиди.

Всеки от нас е бъркал по един или друг начин в миналото си. Това не можем да се промени, но можем да изменим начина си на мислене в настоящето, за да имаме по-добро бъдеще.

Чрез Господа можем да бъдем силни и способни да се справим с всяко предизвикателство.

Бог ни обича и ни е направил свои деца.

За да разгромим всеки, който се опитва да ни обиди и нарани, трябва да знаем какво казва нашия Татко.

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Скоро щеше да започне представлението, но Михаил, който трябваше да играе злодея, не можеше да се преоблече. Главният елемент от костюма му бе изчезнал.

– Какво ще правим сега? Започна да се вайка отговарящия за гардероба на артистите.

Всички вдигнаха рамене.

Влезе режисьора на постановката и попита:

– Какво става? Защо се бавите толкова?

Няколко ръце посочиха полуоблечения Михаил.

– Пак ли нещо се е загубило?! – въздъхна режисьора.

Изведнъж той погледна към оператора, който бе облечен с някакъв отвратителен пуловер. С него човекът приличаше на някакво страшилище.

Режисьорът приближи оператора. Огледа го от главата до петите и радостно каза:

– Ето това ни трябва. Момчета внимателно съблечете пуловера му и го наденете на Михаил.

Операторът изобщо не се съпротиви.

Когато го попитаха:

– От къде ти хрумна да облечеш това отвратително нещо?

Той въздъхна и започна да обяснява:

– Нито цветовете, нито фасона му харесвам, но моята приятелка щеше да се обиди. Така от време на време обличам подаръкът ѝ.

Всички се засмяха.

– Хайде, няма време за повече приказки, – развика се режисьорът и всеки тръгна да изпълнява задълженията си.