Мъжете в квартала съжалявах Борис:

– Представи си, – размахваше припряно ръце Румен, – оженил се млад и не е успял да изпита радостта да се напива по баровете, да се събужда с махмурлук и мадама в леглото.

– Това направо си е трагедия, – мърмореше Николай.

– Няма извънбрачни деца, не злоупотребява с наркотични вещества и нито веднъж не е задържан в полицията за някакво престъпление, – възмущаваше се Краси.

– Това си е напълно пропилян живот, – клатеше глава Юри.

– Той още след като завърши гимназия си обърка живота, – сподели съученикът му Михаил. – Ожени се веднага, родиха му се две деца и започна усилено да се труди, а беше много красиво момче. Всяка нощ можеше да има по една различна … до него.

Когато слушаше как го оплакваха, Борис се усмихваше и казваше:

– Женен съм за невероятна жена. Имам красиви деца. За вас може да съм луд, но като се събудя и видя усмихнатата си съпруга и чуя смеха на децата си, чувствам се щастливец.

Приятелите му, съучениците и мъжете от квартала само вдигаха рамене и въздишаха дълбоко със съжаление.

– Освен това със съпругата си ходят на църква и никой не смята децата им за странни. Това е скандално – добавяше още масло в огъня Виктор. – Нима такъв човек може да бъде за пример?!

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

На Матьо бе доставено огромно количество храна в дома му.

Не, човекът нямаше парти, нито някакъв празник.

Тогава какво се бе случило?

Матьо бе оставил сина си Еди да играе с телефона му преди лягане.

Момчето се бе съблазнило да получи голяма награда, ако поръча храна от няколко ресторанта.

Когато ядосаният Матьо влезе в стаята на сина си, Еди се скри под одеялото си.

– Защо го направи? – крещеше разярен Матьо.

– Бях гладен, – плахо отговори шестгодишното момче.

Така апетитът и незрелостта на Еди доведоха до много скъп резултат.

Когато сме изкушени и желаем нещо, вместо да позволим на нашите апетити да ни доведат до скъпи грешки или грях, нека се обърнем към нашия небесен Баща, защото единствено Той може да насити гладната ни душа „с блага“.

Митко седеше в стаята си и размишляваше.

При него влезе баща му и го попита:

– Какво те измъчва толкова?

Момчето въздъхна и попита:

– Каква е разликата между гняв, враждебност и агресия?

– Когато човек е ядосан на някого, той изпитва моментно чувство на недоволство към него, – започна да обяснява бащата. – В идеалния случай гневът го предупреждава за проблем. До тук всичко е в границите.

Митко сбърчи вежди, но нищо не каза, а баща му продължи:

– Враждебността е неразрешен гняв, който се превръща в желание за нараняване, наказание или отмъщение, а агресията е враждебност, прераснала в действие. За това трябва да се справиш с гнева си преди да прерасне до враждебност или агресия.

– Това означава, че вкорененият гняв е ферментирал във враждебност и е прелял в агресия, – започна да разсъждава на глас Митко.

– Така е, – съгласи се бащата. – Освен това експлозивния гняв е безсилен да повлияе на промяната във взаимоотношенията. Той може да осигури временно освобождение на измъчените емоции, но това не оправя нещата спрямо другия.

– Какво да правя ако някой ме дразни? – Митко погледна безпомощно баща си.

– Прояви самоконтрол или се отстрани веднага от този човек, – посъветва го бащата. – Враждебността и агресията само усложняват проблемите!

– Трудно ще се въздържа, по-добре да се отдръпна, – констатира Митко.

Бащата разроши косите на сина си и добави:

– Гневът те прави по-малък, а прошката ти помага да израснеш и да се промениш.

Валеше. Всичко бе мокро и подгизнало. Борис и Богомил се бяха приютили в една изоставена беседка и се радваха, че вътре поне не капе.

Двамата щом се съберяха започваха да спорят и винаги намираха за какво.

– Лошо ли е да има контрол? – Борис подскачаше от крак на крак, спомняйки си, че скоро бяха говорили на тази тема и Богомил не бе на същото мнение.

– Не сме тъпи роботи, та някой да ни насочва и контролира, – настояваше на своето си Богомил.

– Виж, – размаха неспокойно ръце Борис, – контролът създава спокойствие, а ако няма такъв, се ражда страхът.

– И тогава какво правим? – наежи се Богомил. – Стремим се да контролираме всичко. Да, ама не можем.

Борис се чудеше какво да вметне като отговор, когато Богомил настървено продължи:

– Сигурността е жесток измамник. Човек може да натрупа много пари и да ги изгуби само за няколко часа. Ето Мирон фанатик е на темата здраве. Яде само ядки и зеленчуци, но е болен от рак. Забележи, най-стресираните хора са маниаци на контрола.

– Искаш да кажеш, че не можем да поемем контрола? – попита Борис , повдигайки рамене.

–Защото той не ни се полага, – натърти Богомил.

– И какво е разрешението според теб? – Борис погледна предизвикателно Богомил.

– Вместо да търсим пълен контрол, по-добре е да се откажем от него, – усмихна се Богомил.

Двете момчета дълго време се гледаха изпитателно.

Накрая Богомил заключи:

– Като не можем да управляваме нещата, да ги поверим на Бога.