Срамът не ревеше. Той шепнеше фино, дори не се забелязваше.

Разкриваше се чрез колебанието да се вдигнат ръце по време на богослужение или когато избягвате зрителния контакт, когато ви питат как сте.

Какво си мислят някои, когато се срамуват?

– Бог обича хората, но не и мен след това, което направих.

Когато Симо чу такава изповед, реагира бързо:

– Човече, ти бъркаш осъждането и срама. Едното те връща към Бога, другото те убеждава да останеш скрит.

Ето как звучат и двете.

– Има нещо по-добро, ела по-близо, – говори Осъждането.

– Трябва да знаеш нещата по-добре, – обвинява Срамът. – Стой настрана.

Има хора, които живеят под тежестта на втория глас, дори и след като са започнали да ходят с Бога.

Има моменти, в които чуват лъжи и вярват достатъчно дълго, за да се свият.

Исус не одобрява греха, но покрива срама.

Тези, които гледат към Него са сияещи. Не са виновни. Не са дисквалифицирани. Не са наполовина чисти.

Когато погледнете Спасителят, вашият срам няма къде да се скрие. Той не е вашето наследство, но свободата е.

Ако срамът ви държи мълчаливи, погледнете Господа в очите.

Вие не сте сбор от вашите провали.

Вие сте този, който Той защити и все още нарича любим.

Исус не просто ви прости миналото, Той заглуши гласовете, които се опитват да ви определят чрез него.

Срамът губи хватката си, когато си спомните чий сте. Не му позволявайте да напише много глави от историята ви.

Достатъчно сте слушали:

– Ти си разбит и твърде далече от Бога.

Изберете да слушате Гласът, Който казва:

– Ти си простен. Обичан. Свободен. Аз не те осъждам.

Нека да живеем като изкупени и да заглушаваме всеки глас, който казва друго нещо.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Христо работеше на новостроящата се магистрала. Той бе шофьор.

Един ден заедно с други негови колеги го командироваха чак в Ихтиман, да помагат за поправка на пътната настилка.

Когато се върна, той сподели с приятеля си Милан:

– И там има цигани, но не са като нашите тук.

– Какво им е? – изненадано го изгледа Милан.

– Не крадат, не лъжат и много работят, – поясни Христо.

– Бре бре …, – възкликна изумен Милан.

– Някакви … евангелисти били, – доуточни Христо. – Много бяха любезни и внимателни. Един от нашите се опита нещо да ги обиди, но те кротко го посъветваха, да не прави така.

Милан се почувства изобличен. И той се водеше като тези цигани евангелист, но досега нищо не бе казал на Христо за Христос и това, което е направил за хората.

По-късно останал сам, Милан си казваше:

– Аз мълча и чакам удобен момент да говоря ….., а тези хора са споделили Благата вест чрез живота си …

Размисли се.

Накрая реши:

– Или съм с Христос, говорейки и живеейки като Него или по добре да не се наричам с Исусовото име.

Едуард се премести близо до брега на Мексиканския залив. Там около местния парк той забеляза предупредителен знак.

На него бе изобразен алигатор.

Знакът предупреждаваше пешеходците за месоядни влечуги, които бродеха из района.

Това за Едуард бе странно, но той информира семейството си за него:

– В района има алигатори. Пазете се!

Всички се засмяха.

– Това е малко вероятно да се случи, – заяви категорично синът му.

Но една сутрин дъщеря му докладва за тази „невероятност“.

Момичето всяка сутрин бягаше, но днес бе видяла огромно влечуго.

– То стоеше там и ме гледаше. Уплаших се. Очаквах всеки момент да се хвърли върху мен. Никога не съм бягала толкова бързо …, – обясни задъхвайки се дъщеря му.

Мъдро е да се вслушваме в предупрежденията, независимо колко съмнителни ни изглеждат.

След Бог запълни празнотата ни, поправя грешките, възстановява разбитите сърца и освобождава вързаните, Той показва свой собствен предупредителен знак.

Рени бързаше. Режеше продуктите като луда. Дори не вдигна поглед, когато Тони влезе в кухнята.

Тя бе обезумяла и стресирана.

Всички са много гладни, а тя закъсняваше с приготвянето на вечерята.

И всичко стана заради едно счупено стъкло, кавга между двете ѝ деца и като капак спешно телефонно обаждане.

Тони се приближи. Плъзна ръце около кръста ѝ и се наведе над нея.

Това само раздразни Рени.

„Как не разбира, че това ме забавя“ – помисли си тя.

Веднага усети разочарованието му.

Ръцете му се отпуснаха.

Без да престава да режи, тя се опита да му обясни:

– Извинявай, но закъснявам. Вечерята още не е готова, а вие сте гладни. Днес бе кошмарен ден за мен. Счупи се стъклото …трябваше някой да го смени. Децата се скараха, ако не бях ги разделила, щяха да стигнат до бой и накрая Марта се обади с безкрайните нейни проблеми …

– Да, разбирам, – Тони поклати глава.

Той разбра:

„Сега морковите имаха предимство пред мен. Толкова е заета и задачите ѝ са толкова важни, че не може да ми обърне внимание. Дори не се обърна да ме погледне“.

Рени внезапно изтърси:

– Просто не съм готова за любов в този момент.

Нещо трепна в нея и мислите ѝ запрепускаха като необяздени коне:

„Това ли трябваше да кажа? Тони и децата се нуждаят от вечеря, но от какво се нуждае повече мъжът ми? От топла, приветлива съпруга. Бях толкова притеснена да напълня стомаха му, че забравих да се погрижа за сърцето му“.

Ами ако бе направила нещо по-различно?

Да избута морковите и целината настрани. Да се обърне и обвие ръце около врата му……

Тогава двамата можеха да запалят малък огън в кухнята.

И така от какво се нуждае един съпруг?

Той има нужда очите на жена му да светят, когато влезе в стаята. Нека усети колко тя е радостна, че се е прибрал у дома и отново са заедно.