Денят клонеше към приключване на работата си. Забързани хора вече крачеха към домовете си. Желязко обезпокоен гледаше през прозореца, но в действително нищо не виждаше.
Тревожните му мисли, го изключваха напълно от обкръжението му. В стаята стана тъмно, но той не забеляза това.
Изведнъж вратата се отвори, включи се лампата и Желязко чу спокойния глас на дядо си Методи:
– Защо стоиш на тъмно?
Но когато видя омърлушената физиономия на внука си попита:
– Какво се е случило?
На Желязко никак не му се говореше. Всичко му бе безразлично. Бе обсебен от отчаяние.
– Е, казвай! – настоя дядо му.
– Какво да казвам, – с неохота се отзова момчето. – Толкова много неща искам да постигна …. не върви ……и не става.
– Искаш да се придвижиш напред? Да достигнеш определена цел? – погледна го дядо му и се усмихна.
– Че кой не иска? – вдигна рамене внукът.
– За това е необходимо да бъдеш верен, – каза дядо Методи.
– Верен? – Желязко изненадано погледна дядо си. – Какво общо има тук верността?
– Верен означава да бъдеш надежден човек. Такъв, на който може да се разчита.
– Старал съм се до колкото мога да бъда такъв.
– Представи си, че ти си под наблюдение на някой човек, който стои по-горе от теб, – започна спокойно старецът. – Той внимателно те следи с очи. И идва момент, когото наблюдаващият те извиква: „Еврика“.
– Защо „Еврика“?
– Той е искал да се убеди, дали думите ти съвпадат с делата ти, т.е. дали изпълняваш задълженията или само говориш ей така на вятъра.
– И ако аз съм такъв …. верен? – сърцето на Желязко заби силно.
– Тогава той разбира, че е намерил такъв човек, който може да използва. Така е и с Бога. Той използва верните, а не перфектните или само бърборещите.
