Жоро караше зад един миниван. Той бе отворил прозореца откъм себе си, защото времето бе хубаво.

Изведнъж Жоро погледна наляво и видя как едно малко паяче се опитваше да се провре в колата му. Той веднага се постара да го извади от нея.

Секунда по-късно се чу:

– Бух!

Жоро бе ударил микробуса.

– Глупаво е, че позволих на едно паяче да ми отклони вниманието, – недоволно мърмореше Жоро под носа си. – Такава голяма бъркотия стана. Просто за миг забравих да шофирам.

На Жоро това малко паяче му се стори прекалено голямо и опасно.

– Как можаха да допусна, умът и душата ми да позволят, да ги контролира плътта ми, – кореше се Жоро. – Можех да нараня себе си или някои други, само защото позволих на едно такова малко нещо да ми изглежда важно.

Така се случва и в живота ни.

Караме, справяме се добре, фокусираме се върху нещо, ……

Внезапно нещо малко се появява в полезрението ни, за да ни разсее.

Малко след това, осъзнаваме, че сме отвърнали поглед от Исус и призива, който Бог има за живота ни.

Да, това малко нещо, понякога успява да ни спре, забави или ни кара да се откажем.

Нека не преувеличаваме малките проблеми или минималните неуспехи.

Дори ако неуспехите изглеждат гигантски в момента, помнете, че нищо не е толкова голямо, колкото нашия Бог.

Когато загубим фокус, нека се върнем и да насочим погледа си към това, което е важно, а именно Исус Христос и животът, който Той ни е дал, за да живеем.

Понякога чакаме „големия момент“, за да служим на Бога, но малкото „да“ е мястото, откъдето всичко започва.

Филип не беше един от дванадесетте ученици. Той не написа писма в Библията, нито е водил множество съживления. Но това, което е имал, е било желаещо сърце и това е било повече от достатъчно.

За първи път виждаме Филип като избран да помага за раздаването на храна на вдовиците. Да, това е практична работа, но той я вършеше, както трябва.

Верността в малките неща е отворила вратата към по-големите.

Когато преследването разпръснало вярващите, Филип не се отдръпнал. Той се озовал в Самария. Това е район, който много евреи избягвали, но той започнал да проповядва там.

Случвали се чудеса, хора били изцелени, радост изпълвала града. Всичко това е станало само, защото Филип просто е следвал Духа.

Не ви е нужна титла или платформа, за да бъдете използвани от Бог.

Послушанието е важно. Бог вижда този, който подрежда столове, моли се тайно или протяга ръка към ближния. И използва всичко това.

Къде днес Бог ви кани да кажете „да“, дори да ви се струва малко и незабележимо?

Знайте, че вашето послушание може да бъде началото на нечий друг пробив.

Пламен бе категоричен:

– Има два вида мисли. Те идват отвътре и отвън.

– Искаш да кажеш, че има външни и вътрешни мисли? – поиска да уточни Зарко.

– Да, това имах предвид, – потвърди Пламен.

– Кои според теб са външните мисли? – попита Зарко.

– Те са и извън това, което Бог ни е създал да бъдем. „Външните“ мисли идват към нас и срещу нас. Тези мисли са лъжи. Те са предназначени да крадат, убиват и унищожават душата ни.

– А ако допуснем такива мисли …? – попита развълнувано Зарко.

– Те ще ни обвиняват, ще ни унижават и ще се опитват да обсебят душите ни по всякакъв възможен начин. Ще се опитват да влязат чрез наши собствени думи или думите на други, но те не са истина.

– Кой е източникът на такива мисли? – последва нов въпрос.

– Това е нашият противник, дявола. Той чака всеки момент, за да ни атакува с „външни“ мисли.

– А какво ще кажеш за вътрешните мисли? – Зарко леко наклони главата си на една страна.

– Те са вътре в нас заради ума на Христос, който ни е даден чрез спасението. Тези мисли говорят истината и са това, което Бог казва за нас. Те ни изграждат, правят ни по-силни, обновяват силата ни и ни носят радост. Тези мисли пречистват душата ни и вдъхват живот на разбити и мъртви места.

– А как да заглушим външните мисли? – Зарко прехапа устни.

– Вътрешните мисли заглушават външните. Те ни помагат да чуем ясно гласа на Бога. Източникът на тези мисли е в Бог. „Вътрешните“ мисли винаги говорят в нас чрез Светия Дух, за това трябва да им обръщаме по-често внимание.

– Как да позная коя мисъл от къде идва?– повдигна рамене Зарко.

– Ако всеки ден изучаваш Божието Слово и общуваш с Бог в молитва, никога няма да сбъркаш Неговия глас в мислите си, – отговори Пламен.

Методи бе отново с приятеля си Симеон. Двамата не бяха се виждали отдавна, тъй като Симеон се премести да живее на друго място.

Сега те отново можеха да споделят това, което ги вълнуваше в момента.

– Мъдрият човек е търпелив към хората, – отбеляза Методи.

– Е, разбира се, – възкликна Симеон. – Щом разбере причината за лошото поведение, веднага намира смекчаващи вината обстоятелства.

– За разлика от него, избухливият реагира гневно. Той не търси разбиране, – изтъкна Методи.

– Гневът донася още по-големи конфликти, само със сътрудничество и компромис може да се достигне доброто, – намекна Симеон.

– Все пак гневът сам по себе си не е грях, – отчете Методи.

– Но трябва да бъде краткотраен, насочен изцяло за разрешаването на даден проблем, – бързо реагира Симеон.

– В крайна сметка трябва да води до спокойствие, – поклати глава Методи.

– Ето, Божият гняв е за миг, – махна с ръка Симеон, – но благоволението Му продължава цял живот.

– Не контролираният гняв стимулира много други грехове, – забеляза Методи.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Никоя друга емоция не води до толкова много насилие и трупове.

– Гневът разрушава взаимоотношения, дори цели животи, виждал съм това няколко пъти, – сподели Методи. – Това особено е показателно чрез отречения натрупан гняв.

– Забележи,- въздъхна Симеон,- Божият гняв срещу мен никога не е бил погрешен и въпреки това Бог го отхвърли чрез Исус.

По този въпрос можеха още дълго да говорят, но денят преваляше, а и те трябваше да се прибират вече.

Минаха години. Ямата, предателството, затвор, фараон и глад.

Йосиф стоеше лице в лице с братята си, които разкъсаха шарената му дрешка и го продадоха.

Те се поклониха пред него, както бе в съня му.

Този момент не бе триумфален. Йосиф плачеше. Бореше се. Говореше грубо. Изпитваше думите им.

Вината на братята му изплува на повърхността, сякаш никога не бе изчезвала.

Защо не изчезна?

Една единствена причина, сънят срещна раната.

Когато стигнеш до там, където Бог ти е обещал, но все още помниш болката от ямата, хората, които са те сломили, дори не осъзнават в какво си се превърнал.

Йосиф можеше да ги смаже.

Но той водеше с истина и напрежение. Благодат и сериозност. И даде храна на тези, които му взеха всичко.

Истинското изпитание не е какво ще правите, когато се издигнете, а какъв ще бъдете тогава.