Изворът, който бликаше под шарената сянка безгрижно и спокойно ромолеше. Дърветата от древни времена са хвърляли сянка над чашата му.
Колко е необикновен животът на един извор! Всеки миг се ражда отново, а по възраст се мери със скалите и далеч превъзхожда дълголетие на гората.
Някаква змия, която се криела в този извор, колкото и чист и невинен да изглежда се промъкнала в един старец и си живяла там дълги години, като тормозела стария джентълмен повече, отколкото можел да издържи човек.
В сърцето на всеки човек има достатъчно отрова за появяването на цяло гнездо змии.
Няма ли някакъв лек за това ужасно зло?
Има, но е непостижимо. Ако човек успее да забрави само за миг…, змията може и да не издържи в него. Човешката разстроена мисъл е причината, която я е родила и хранила.
Чудовищният егоизъм, проявил се при всеки под формата на ревност, е най-страшен демон, промъкнал се в човешкото сърце. Може ли гръд, в която той толкова дълго е живял, да се пречисти?
Миналото, колкото и печално да е, няма да хвърля сянка върху бъдещето. За да му отдадем дължимото значение, трябва да го приемем като един анекдот от Вечността.

„Понеделник….“ – болезнена мисъл, която бележи сутринта на първия ден от седмицата.
С ненавист гледам звънящия будилник. Обещавам си: “ Поне още пет минутки ще полежа“. Изведнъж скачам, минали са цели 20 минути. Закъснявам! Ужас!
Бягам в галоп до банята. По пътя събарям всичко, в което мога да се спъна. Настъпвам по опашката мирно спящата котка и в бързината улавям недоволния й поглед.
Стигайки до душа и сякаш чувам котката да мърмори: “ В краката си трябва да гледаш..“
Оглеждам се в огледалото и изтръпвам от ужас пред рошлата, която ме гледа от там. Бързо измивам зъбите и лицето си. Някаква натрапчива мисъл минава през главата ми, че отново няма време за закуска.
Тичам към гардероба. По пътя се спъвам в котката. Обличам се и ругая всички копчета, които бягат изпод пръстите ми и не искат да влязат в илиците. Чорапите отново ги няма. Къде съм ги оставила? За една жена е убийствено да обува чорапогащник. Защо ли? Не ме питайте…пак бримка.
Набързо прокарвам гребена през косата си и тичам с чантата в ръка към асансьора. Излизам от входната врата и забелязвам, че съм по пантофи.
Връщам се назад и роптая:
– Пак е понеделник..ох, тежък ден..
Не обичам понеделниците и това е. Как защо? Трябва да ставам рано и да ходя на работа и то след като съм имала два почивни дни. Обичам работата си, но не в този ден. Тогава ми действа подтискащо.
В понеделник сутрин обикновено съм тъжна, смачкана и недоволна. В този ден всичко изтървам, почти нищо не успявам да направя и се разстройвам.
Да, понеделник е един обикновен ден. Е, може и да го обикна. Само трябва да си изменя отношението към него.

Много пъти в живота сме искали да бъдем харесвани, почитани. Стремели сме се към съвършенство. Осъзнавайки, че изворите на живота са в сърцето, сме искали да го опазим, да го изчистим. Но можем ли в този свят да не оскверняваме сърцето си, да го опазим чисто?
Ето една мисъл на сирийския писател, която ме накара сериозно да се замисля за отношението ми към хората. Не толкова как да се отнасям към тях, колкото как да ги възприемам.
Попитали Исаак Сирин:
– Как може човек да узнае, че сърцето му е чисто?
– Когато човек смята хората за добри и никой не му се струва нечист или осквернен. Именно тогава сърцето му е чисто.

Група изследователи от швейцарския институт са демонстрирали система, която с помощта на специална „шапка“ с мрежа от датчици, контролира робот.
Частично парализирани хора ще могат да контролират робот,  като използвате само мозъчни импулси. Според изследователите това е решаваща крачка към появата на „аватар“.
При експеримента системата отчитала показателите на мозъчната активност на Марк-Андре Дука, лежащ в болницата на швейцарския град Сион. Управляемият робот бил отделен от човека на 100 километра.
Така мислите на Дука или електрическите сигнали от мозъка му, свързани с представата му, че си движи пръстите, които всъщност са парализирани, се улавяли и декодирали от специален софтуер, предаващ информацията за движенията на робот – „аватар“. Създаденият сега робот представлява 30-сантиметров механизъм, способен да придвижва крайници. Швейцарските учени заявяват, че външния вид на робота няма голямо значение, важно е как работи принципа на управление с помощта на мислите.
Недостатък на устройството е, че е необходима максимална концентрация на човека, а такава концентрация се поддържа трудно за по-дълго време. Мозъкът е устроен така, че в него постоянно се въртят рояк мисли, които объркват устройството. За да може компютъра да разбере главната мисъл, инженерите са създали нещо от рода на „електронно подсъзнание“, позволяващо да се следва главната мисъл, игнорирайки „шума“.
За сега роботът няма интелект, за това човек трябва не само да подава команди но и да получава обратна връзка с робота. Специалистите заобиколили този проблем, като поставили в главата на робота камера и микрофон, които предават на екран пред човека всичко, което вижда робота. Въпреки това, за да създаде този „Аватар“, тази система ще транслира директно в мозъка, заобикаляйки монитора.
Тази разработка е насочена предимно към хора с ограничени движения,  за това на първия етап от работата робота се обучава да прави само най-елементарни действия в дома.
По-рано подобни експерименти с роботи управлявани от мисли са правени в САЩ и Германия, но тогава те били ориентирани само към здрави хора и са се използвали усъвършенствани хардуерни и софтуерни системи.

Живяла една жена, чиито очи я болели.
Една нейна позната я попитала:
– Да не те болят очите?
– Да. И то много, – казала жената
Другата жена продължила:
– Ще имаш болки в очите ако имаш очи. За сега не те не ме болят, но ако ме заболят ще ги махна.
Околните казали:
– Щом има очи, те ще болят. Но ако се лишиш от тях, то цял живот ще те боли.
Всички глупаци мислят така. Чувайки, че знатността и богатството са началото на упадъка, страданията, те се страхуват да раздават милостиня, за да не платят по-късно за нея. В страха си те мислят, че колкото по-голямо състояние имат, толкова повече тревоги и сътресения ще преживеят.
Някой се обадил:
– Вие ще се радвате или ще страдате, когато раздавате милостиня. Но ако не я раздавате, ще бъдете бедни и ще страдате.
Това същото се е случило и с тази жена. Тя не може да понесе мисълта за една единствена болка и затова иска да остане без очи, но с това тя се обрича на вечна болка.