Жената на Филип бе бременна в деветия месец. Отборът му бе пред последния мач и победяха ли щяха да получат купата.

Филип отчаяно се молеше:

– Боже, не позволявай детето ми да се роди в деня на този последен мач.

Точно преди тази толкова очаквана среща жената на Филип получи контракции.

Филип осъзнаваше:

– Ще ставам баща, но това е решаващия ми мач.

Като семейство бяха избрали домашно раждане. Филип и майка ѝ бяха до родилката като подкрепа.

Жена му се справяше феноменално. Той я насърчаваше, но все още гледаше часовника си…

– О, имам финал.

Филип получи телефонни обаждания от треньора и спортния директор, с настояване да участва в мача.

Той погледна към жена си. Тя бе изтощена от битката.

Тогава Бог му напомни:

– Ти даде обещание, когато се оженихте, че ще дадеш живота си за нея.

Филип я погледна в очите и си каза:

– Невъзможно е да я оставя.

Той изпрати съобщение на отбора със сълзи, в очите в което обясняваше, защо не може да играе на финала.

Филип остави мечтата си да спечели трофея и реши да даде най-доброто от себе си за жена си и идващото бебе.

Трудно е в такива моменти да избираш.

Отборът му спечели трофея, а Филип взе два трофея в този ден, макар и един далеч по-траен и ценен от другия.

Готови ли сте да оставите мечтите и желанията си, за да живеете по начин, който Бог ви е призовал?

Боян мечтаеше да посети Швейцария.

Един ден му бе поставена диагноза фронтотемпорална деменция.

Жена му реши:

– Докато все още разбира, трябва да отидем в Швейцария.

И двамата заминаха.

Един ден докато валеше сняг около тях, лицето на Боян се озари от радост.

Мечтата му се бе сбъднала.

Малко след това Боян попита:

– Къде сме сега?

Жена му се разплака:

– Той забрави, че сме в Швейцария, но посещението си заслужаваше. Поне за миг беше щастлив.

Бог ни уверява за време, когато радостта никога повече няма да ни бъде отнета.

Поради надеждата ни в Исус, можем да очакваме „ново небе и нова земя“, където ще бъдем свободни от греха и смъртта.

В този съвършен свят Бог ще направи „всичко ново“.

„Ще обърше всяка сълза от очите ни. Няма да има вече смърт, нито жалеене, нито плач, нито болка, защото старият ред на нещата премина“.

Каквото и страдание да изпитваме сега, то е временно.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.

Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Никола Павлов бе млад репортер. Той имаше възможност да посети Летните и Зимните олимпийски игри.

Никола обичаше спортните състезания, но сега срещите със спортистите бе сбъдната негова мечта.

Харесваше му да слуша хора от цял свят, които говореха на различни езици и отбелязваха победите за страните си.

Никола още в тинейджърска възраст бе очарован от Олимпийските игри. За него това се бе превърнало в мания.

На Летните олимпийски игри Никола последва Бога.

Тогава Господ го помоли:

– Откажи се от спортния си идол.

Никола все още обича Олимпийските игри, но сърцето му истински се вълнува, когато люде от различни народи и произход се събират да се молят и покланят на Бога.

Без значение откъде сме или къде живеем, нека се радваме, че като вярващи сме едно в Христос с нашите братя и сестри по целия свят.