Виктор, Жоро и Владо бяха млади мъже, но вече имаха семейства и по едно дете. Бяха приятели от деца. Ожениха се, но дружбата им не се разпадна.

Те често се срещаха след работа в близкото заведение. Споделяха проблемите си и се опитваха в тежките ситуации, да се окуражават взаимно.

Днес разговорът им основно се въртеше около възпитанието на децата.

– Ролята на бащата в живота на детето е не по-малка от тази на майката, – каза Жоро. – Това не бива да се забравя.

– Ако участваш във възпитанието на детето си, – допълни мисълта на приятеля си Владо, – то това ще повлияе на характера му в бъдеще. Доказано е, че деца, в чийто живот активно участва бащата, растат по-спокойни и уверени.

– Добре де, – намръщи си се Виктор, – жена ми сега излезе в отпуска  по майчинство заради малкия. Трябва да се издържа семейството, а и разходите се увеличиха. Какво друго ми остава освен да работя повече, за да печеля пари? Вечер се връщам уморен и съвсем не ми е до това, да се занимавам с детето.

– Помисли добре, – погледна го остро Владо, – ако не разполагате с достатъчно пари, опитайте да съкратите някои от разходите си. Ако не се уморяваш от прекомерно много работа, ще имаш достатъчно сили да обърнеш внимание на детето си

– Да съкращавам разходи? – Виктор подскочи. – Жена ми такъв скандал ще вдигне …

– Е, щом толкова се налага много да работиш, поне в почивните дни прекарай време с детето си, – опита се да го насърчи Владо.

Виктор махна с ръка, той самият не виждаше как може да стане това.

– Вие знаете, че скоро ми се роди момче, – започна неуверено Жоро, – много се радвам, че е здраво и жизнено дете, но аз нищо не знам за децата. Искам да помогна на жена си, но се страхувам, че ще направя нещо, както не трябва. И така се гмурвам още по-дълбоко в работата си, поне да изкарам необходимите средства за семейството.

– Не трябва да изпускаш момента, – обади се Владо, – щом си решил да се грижиш за детето си, не трябва да се страхуващ от нищо. Ако си толкова несигурен, прочети нещо за това или наблюдавай какво прави жена ти. Остави съмненията, важното е желанието.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Жоро.

– За моя малкия съм измислил много игри, – весело започна Владо, – Чета му приказки, казвам му стихотворения, които си спомням от моето детство. Каквото и да правим двамата, винаги ни е интересно. Най-напред мислех, да изчакам малкия да порасне, а след това да се занимавам с него, но като се върна от работа виждам, че жена ми е много изморена. Трябва да я отменя, та малко да си почине. И тогава се заех сериозно, започнах да измислям занимания за нашия малчо и се получи, дори е много забавно. Сега ще тръгвам, защото той ме чака с нетърпение.

И Владо бързо се отправи към вратата.

– Ще опитам и аз като него, – въодушевено каза Жоро и се надигна да си върви.

– Игри, забавления, – засмя се Виктор, – за тях да мисли майка му. Аз ще им доставям пари, пък двамата с майка си каквото искат това да правят ….

– Я се стегни, – скастри го Жоро. – После да не се чудиш защо синът ти прави така, а не както трябва.

Виктор махна небрежно ръка и си помисли: „Не всички могат да бъдат идеални бащи. Но Жоро е прав, трябва да внимавам, после да не си късам главата …“

Наталия бе красиво момиче. Дълги руси коси, топли кафяви очи, стройно тяло и гъвкава снага.

Всички я харесваха и искаха да бъдат приятели с нея. Беше дружелюбна, състрадателна и любвеобилна.

Но отношенията с майка ѝ бяха мъчителни, напрегнати и непоносими. Почти всеки ден майка и дъщеря воюваха за нещо. Е, имаше дни и на примирие, но те бяха капка в морето.

Веднъж двете минаваха край банката. Близо на един стълб бе завързан ротвайлер. Набитата му фигура излъчваше сила. Изглеждаше плашещ, дори злобен.

Наталия погледна кучето и изтръпна, страх сви сърцето ѝ.

Изведнъж кучето се спусна към тях. Наталия изпищя. Майка ѝ за част от секундата я закри с тялото си.

„Тя ме спаси, – помисли си Наталия, – застана между мен и онази зейнала паст“.

Хубавото е, че кучето не успя да се откъсне от каишката, която здраво го държеше за стълба.

– Мамо, нима не те беше страх? – попита Наталия, след като бе попреминал страхът и на двете.

– Нямах време дори да помисля, – засмя се майка ѝ,- когато този звяр се нахвърли върху нас.

Наталия се замисли сериозно.

„Нужни ли са ми повече доказателства? – попита се Наталия. –  Въпреки всичко, майка ми ме обича много, повече от всичко на света. Иначе не би ме закрила със тялото си“.

От тогава двете престанаха да се карат и воюват една с друга.

В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

Пламен откак се помнеше живееше в един детски дом. Той беше чувал за майки и бащи, но неговите родители и тези на децата около него нито един път не дойдоха да ги видят.

Неведнъж бе виждал щастливите лица на деца хванали родителите си за ръка и бебета, които нежно бяха прегръщани от майките си.

„Къде ли е моята майка, – питаше се Пламен. – Нима ме е забравила?“

Веднъж чу как една възрастна жена крещеше на едно малко момиченце:

– Зарязала те е, защото си ѝ попречила да си живее живота …

Тогава Пламен плака за изоставеното момиченце, а после и за себе си. Той се почувства отхвърлен и ненужен.

Пламен научи бързо буквите и един ден реши да напише писмо до майка си.

„Мамо, прости ми, че съм се родил, че съм ти попречил в живота. Не исках да се случи така. Не знаех, че ще бъда излишен.

Мамо, съжалявам, че не съм такъв, какъвто си ме искала. За това навярно не ме харесваш и не желаеш да ме обичаш.

От първият момент на живота си, аз съм нещастен, а за всички хора в този свят съм напълно чужд.

Не те обвинявам, в нищо не си виновна, но знай, че без всякакво „но“ те обичам. Мамо, искам да се прибера при теб в къщи, няма да те обиждам или наранявам.

Без теб животът ми е пуст и мрачен“.

Такива дървета ще бъдат посадени в Аржентина в град Сан Карлос де Барилоче.

Това екологично благоприятно решение единодушно е прието от градския съвет. Кметът предложил на родителите сами да изберат, какво дърво да се посади след като се роди детето им.

На майката и бащата било поставено само едно условие, желаното дърво трябва да бъде представител на местната флора.

Това предложение е свързано с идеята за възстановяване на местните гори, които силно са засегнати в последно време.

Според лекарите всяка година в Сан Карлос де Барилоче се раждат около 2500 деца.

Местните власти се надяват, че резултатите от проекта ще бъдат видими в рамките на няколко години.