Доктор Маринов караше по магистралата. Този ден му се стори прекалено дълъг, а той искаше час по-скоро да се прибере в къщи.

Беше горещо. Докторът бе уморен. Много колите бяха спрели. Имаше задръстване.

– Не искам да стоя на едно място, – мърмореше Маринов. – Не обичам да чакам. Като тръгна на някъде, където искам да бъда, ми трябва цяла вечност, за да стигна до там.

За да не чака Маринов сменяше лентите, заобикаляше по обиколни пътища, но чак след няколко неуспешни опита да се промъкне в задръстването се запита:

– Защо е това забавяне? Може Бог нарочно ме кара да чакам.

В мислите си Маринов се върна назад.

Имаше нов пациент точно преди края на смяната, което го забави с тридесет минути.

Точно по-това време се бе случил сериозен инцидент на главния път, бяха се блъснали няколко коли.

– Ами ако бях по това време на магистралата, – плесна се по челото Маринов. – Бързам, но нямам представа какво правя.

Чакането има смисъл.

Бог ви спира, за да ви подготви, запази или да ви научи на ценен урок.

За това бъдете търпеливи. Божието време е точно и най-добро.

Докато чакате, викайте към Господа за яснота, сила и устояване.

Христо работеше на новостроящата се магистрала. Той бе шофьор.

Един ден заедно с други негови колеги го командироваха чак в Ихтиман, да помагат за поправка на пътната настилка.

Когато се върна, той сподели с приятеля си Милан:

– И там има цигани, но не са като нашите тук.

– Какво им е? – изненадано го изгледа Милан.

– Не крадат, не лъжат и много работят, – поясни Христо.

– Бре бре …, – възкликна изумен Милан.

– Някакви … евангелисти били, – доуточни Христо. – Много бяха любезни и внимателни. Един от нашите се опита нещо да ги обиди, но те кротко го посъветваха, да не прави така.

Милан се почувства изобличен. И той се водеше като тези цигани евангелист, но досега нищо не бе казал на Христо за Христос и това, което е направил за хората.

По-късно останал сам, Милан си казваше:

– Аз мълча и чакам удобен момент да говоря ….., а тези хора са споделили Благата вест чрез живота си …

Размисли се.

Накрая реши:

– Или съм с Христос, говорейки и живеейки като Него или по добре да не се наричам с Исусовото име.

Никола попита баща си:

– Каква е разликата между покаяние и гузна съвест?

Бащата се засмя и разроши с длан косата на сина си:

– Гузната съвест е да съжаляваш, че са те хванали.

– Аха, ясно, – очите на Никола светнаха. – Например, караш по магистралата, спира те пътна полиция и се чувстваш гузен. Защо? Защото са те хванали, а не защото си нарушил ограничението на скоростта.

– Така е, – съгласи се бащата. – Това не е покаяние, а гузна съвест.

– Покаяние означава да съжаляваш дотолкова, че да спреш да правиш това, което си правил, и да промениш поведението си, – Никола допълни думите на баща си.

– Спомни си за Юда, – бащата насочи вниманието на сина си към Писанието. – Юда Искариотски е имал угризения на съвестта заради предателството на Исус. Той е знаел, че Исус е невинен. Разбирал е, че това, което прави, е погрешно.

– И вместо да се обърне към Исус, той се обърна към религиозните водачи, – припомни си Никола.

– Това помогна ли му? – бащата предизвика сина си с въпрос.

– Те му казаха, че това няма нищо общо с тях. Това си било негов проблем. И го изгониха.

– Ако се беше покаял …. ?

– Трябваше да се обърне към Исус, – Никола бързо прекъсна баща си.

– Това е типично и за съвременния свят, навярно ще се съгласиш с мен, – каза бащата. – Обещава ни се свобода, която ни поробва. Предлагат ни се наслади, но след това се чувстваме виновни. Вместо радост всички тези неща ни носят мъка. Ако чувстваш вина за греха си, къде трябва да отидеш?

– Единствено при Исус, – Никола бе категоричен.

Очите на Лидия бяха приковани в колата пред нея.

Тя трябваше да смени лентата, за да излезе на магистралата, но всеки път, когато се опитваше да изпревари превозното средство, шофьорът пред нея ускоряваше.

Най-накрая успя.

Самодоволна тя погледна в огледалото за обратно виждане и усмивката ѝ изстина.

– О, не. Пропуснах да се отбия, – изпъшка Лидия. – Бях толкова съсредоточена в задминаването, а сега?

По същия начин, в нашата ревност за Бог, можем да правим добри неща: посещение на църква, изучаване на Библията, благотворителна дейност и дори да накараме други да се присъединят към нас.

Но можем да станем толкова фокусирани върху тях, че да ни липсва Този, за когото ги правим именно Исус.

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.