Магарето заяви на тигъра:

– Тревата е синя.

Тигърът оспори твърдението му:

– Глупости. Тревата е зелена.

Между двамата избухна спор. Не стигнаха до съгласие и решиха да отидат при лъва, той да разреши, кой от двамата е прав.

Лъвът си седеше на трона.

Магарето се поклони и бързо представи проблема:

– Ваше величество, нали тревата е синя?

Лъвът недоволно погледна към тигъра и каза:

– Да, тревата е синя.

Магарето се зарадва и предложи:

– Тигърът не бе съгласен с мен. Спореше и ме дразнеше. Накажете го.

Лъвът обяви:

– Тигърът да мълчи пет години.

Доволно от присъдата, магарето си тръгна.

Тигърът въздъхна тежко:

– Добре, приемам наказанието, но не разбирам, защо го наложихте. Тревата е зелена.

Лъвът се усмихна:

– Наистина, тревата е зелена.

– Не разбирам …., – тръсна глава тигърът.

– Няма значение каква е тревата, – лъвът с укор погледна тигъра. – Ти си храбър и умен. Не можеш да си губиш времето си с безполезни спорове, особено с магарето. Грешката ти е, че позволи да бъда занимаван с такъв глупав въпрос.

Лошо е да спориш с глупаци и фанатици, които не се интересуват от истината, а само от това, да победят с убежденията и илюзиите си.

Когато невежеството крещи, благоразумно е да замълчиш, а не да се опитваш да го надвикаш.

Лъвът реши да сформира съвет.

– За какво?

– Да взема важни решения.

– Нека да сложа в него слонове, – каза си лъвът.

Наложи се да прибави и магарета.

– Но как може слонове с магарета заедно да седят, – възроптаха останалите животни.

Какво да се прави като лъвът не можа да събере необходимото количество слонове, за това добави и магаретата.

– Е, добре, – съгласиха се останалите, – слоновете са недостатъчни, но прибавянето на тези опърничави животни няма ли да навреди?.

– Така не се ли престъпва устава? – попита бизона плахо.

– Какво излиза? Глупаци ще съдят другите, важното е да се изпълни бройката, – възнегодува тигъра.

Когато лъвът създаваше своя съвет, той изобщо не очакваше, че ще изникне такъв проблем. За това примирено отбеляза:

– Наистина, умът на слоновете, не напомня на магарешкия.

Въпреки това съветът бе вече създаден. Какво ще се умува повече?!

И нещата тръгнаха не така, както би трябвало да бъдат.

Магаретата подлудиха слоновете.

В животинското царство бе настъпила бъркотия. Никой не спазваше закона. Всеки си живееше, както си знаеше.

Всички се надвикваха, никой никого не слушаше.

На царя на животните, могъщия лъв придирчиво замрънкаха:

– Всяка причинена вреда на властта идва от ума.

Припълзя и торния бръмбар. Той бе вещ по не знам какви науки. Стигна до ухото на царя и му прошепна:

– Нека се инжектират всички с такова лекарство, че по-малко да мислят. Тогава по-лесно ще ги управлявате.

На лъвът това се понрави и той издаде закон:

– Всички да се инжектират.

А официалният вестник на животните веднага отбеляза:

– Така ще се избегнат всякакви заболявания на главата.

Дойде и магарето, но него не го инжектираха. Завайка се животното, а после със силен глас зарева:

– Защооо-оо… иа… иа? Нали и аз съм поданик на това царство ….

Около него всички се засмяха:

– Ти нямаш ум, следователно не се нуждаеш от инжекция.

И каква излезе тя? Който няма ум, не мисли. Той не е опасен.

Имаше сив косъм и малко накуцваше. Викаха му Марко. Добродушно и послушно магаре бе. Не проявяваше упорство и безропотно носеше всичко, с което го натовареха.

Един ден леля Дина със сина си го претрупаха със кофи и тенекиени кутии и тримата се отправиха към мандрата.

Пътя макар и черен бе добър, но стигнаха стръмната пътека, по която човек трудно се изкачваше. Хората се запъхтяваха, за това бавно пъплеха по нея.

Беше вече обяд, когато се заоблачи. Стъмни се и загърмя. Заваля силен дъжд. Бе страхотна буря, нищо не се виждаше. Жената и синът се държаха за самара на магарето.

Тримата едва вървяха. Леля Дина от време на време подвикваше на сина си:

– Не бой се, само се дръж здраво.

Изведнъж магарето спря. Колкото и да го дърпаха, то не помръдваше.

Леля Дина се ядоса и му обеща:

– Само да се размине тази пущина и такъв бой ще ти дръпна, та да знаеш друг път да не се инатиш така.

Тримата доста време стояха под ударите на безмилостния вятър. Бяха целите мокри от пороя.

Накрая бурята утихна, дъждът спря и просветля.

Изведнъж леля Дина прехапа устни и извика:

– Марко, ти си ни спасил от гибел, а аз бях готова да те натупам.

Тъй като пътеката свършваше, магарето бе спряло накрая ѝ. Следваше дълбока пропаст.

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.