В неделното училище говорели за плодовете на духа в тялото. Чели стихове за това, че всеки орган и член на тялото е полезен за живота му.

Когато учителката помолила децата да разкажат за ползата на всяка част от тялото си, 12 годишно момиче отговорило следното:

– Ръцете са полезни за тялото, защото поднасят вилицата и лъжицата с храна към устата. Краката също са полезни, защото ходят да пазаруват в магазина. Устата сдъвква храната…..

– А как смяташ, ти каква част от тялото Христово си? – попитала учителката момичето.

– Аз навярно съм част от косата. Вярно е, че косата не прави нищо, но за това пък украсява тялото.

 – Тръгваш си? – , със сълзи на очи попита тя.

– Да, аз обикнах друга! Дойде ми до гуша от теб, писна ми от писъците на децата.

– Но това са твоите деца! Те са съвсем малки. Как можеш?

– Остави ме намира. Виж колко си погрозняла!

– Но аз още не съм се възстановила, след раждането на малкия, …. това ще мине.

– Казах вече, тръгвам, – развика се Виктор и силно я блъсна.

Тя падна и удари главата си в стената. Заплака, но към нея протегна ръце малкото ѝ момче, което се събуди.

– Добре, тръгвай, но запомни, няма да те потърся. Ще се справим и без теб. Тръгнеш ли, обратен път към нас няма.

– Да, алоо! Идвам! – нервно каза Виктор по телефона.

Минаха пет години.

„Боже мой, – мислеше си Виктор, седейки на пейката в парка. …. Видя две деца, които си играеха
– Как ли изглеждат моите деца, навярно са вече големи. Как ли е тя? Нито веднъж не ми се обади“.

Тогава видя познат силует.

– О, боже, това е тя!

Видя две деца да тичат край нея.

– Привет! – извика ѝ той.

– Здравей … – в недоумение му отговори тя.

– Радвам се да те видя. Това моите деца ли са?

– Не е важно, сега няма никакво значение!

– Искам да ти кажа…

– Ти тогава много ясно го каза…

Изведнъж децата с вик „татко“ се втурнаха към тях. Виктор се развълнува, невярващ на щастието си. Но децата го отминаха и се хвърлиха в прегръдките на друг мъж, който идваше към тях. Тя тръгна към този мъж, целуна го и се поздравиха.

– Скъпа, кой е този?

– Просто минувач, питаше къде е близкия магазин!. Скоро е дошъл в нашия град. Да вървим пирожки съм приготвила.

– Чичко, магазина е зад ъгъла, – каза едно от децата и хукна след другите.

– Благодаря, – каза Виктор, със сълзи на очи.

Той гледаше, как си тръгват тези, които му бяха близки, но и чужди …

Добри бе добър по математика, за това учителката по математика го помоли:

– Виж, Мишо е изостанал много с материала, би ли му помогнал след училище.

Това не бе единствената молба за помощ към Добри. До сега не бе отказвал на никого.

Повечето от съучениците на Добри смятаха Мишо за несериозен тип. Някои дори му казаха направо:

– Направо ще си загубиш времето с него. Той е непоправим.

Мишо дойде с неохота в дома на Добри, тъй като знаеше какво му предстои. Добри се мъчи с него повече от час, но забеляза, че Мишо не проявява никакъв интерес към задачите.

– Ако ти не направиш някакво усилие, моите обяснения ще останат без резултат, – ядоса се Добри не на шега.

– Какъв смисъл има да уча тази проклета математика?

– Много е лесно човек да роптае и да се съмнява, в това което прави, защото не вижда Божията ръка в живота си. Ти не разбираш, какво точно прави Бог с теб. Той има план за всеки от нас. Ако Му се покоряваме и сме уверени в неговите обещания, Бог ще отвори сърцата и умовете ни, за да ни помогне да видим пътя, който се простира пред нас.

– Но какво общо има математиката тук.

Мишо знаеше много за Бога от неделното училище, но …

– Ако се премахне всеки страх и съмнения относно математиката, – каза Добри, – ти ще можеш да усвоиш това, което си пропуснал и дори ще успяваш по-този предмет. От къде знаеш дали това няма да ти отвори нови пътища и да ти разкрие как да постигнеш мечтите си? Какъв искаш да станеш като пораснеш?

– Искам да си имам свои бизнес, …., – каза плахо Мишо.

– Мислиш ли, че без математика  би могъл да го ръководиш? Дори само да пазаруваш в магазина е необходима математиката, в противен случай биха те мамили и не само там.

Мишо въздъхна, погледна задачи и каза:

– Извинявай, страхувам е, че никога няма да се справя с това, но ако Бог ми помогне …. готов съм .

Беше едва шест вечерта. Григор се връщаше от магазина, където бе купил хляб.

Срещу него изтича момче, то бе много изплашено. Не можеше да обясни нищо, но цялото трепереше.

Григор разбра, че нещо е станало в района, който бе залят от вода и се бе образувало езеро.

Григор стигна до леда, но нищо не виждаше. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че нещо проблесна на другия бряг.

На няколко метра от тръстиките се давеше момче, което се опитваше с ръце да се задържи за леда.

Григор веднага скочи във водата и извади момчето от капана на леда. Той живееше наблизо. Занесе детето в дома си. Даде му горещ чай, преоблече го в сухи дрехи и едва тогава повика лекар.

Състоянието на момчето предизвикваше опасения за здравето му и психическото му положение, поради преживяния шок, затова се наложи да бъде отведено в болницата.

Въпреки всичко най-лошото бе вече ги отминало. Важното бе, че момчето бе останало живо.

Странно, това място съвсем не бе обезлюдено, наоколо живееха много хора. По време на инцидента е имало и минувачи, но никой не се е притекъл на помощ на момчето.

– Наблизо стоеше мъж, – разказваше Григор по-късно. – Той само гледаше. Колебаеше се, а после бавно се отдалечи от мястото. Хубаво е, че приятелят на потърпевшия изтича при мен, въпреки че не можеше да ми обясни нищо от уплаха.

По-късно това мястото на инцидента бе обградено с ленти. Това бяха предпазни мерки за феновете на пързалянето с кънки и шейни.

Сара от известно време се бе заела да учи езика на глухонемите. По цял ден переше ръце, съпроводена от усмивките и болезнените подигравки на близки и приятели.

Тя работеше в малък магазин и мечтаеше за времето, когато ще влезе някой глухоням да пазарува при нея и тя ще го обслужи, все едно в него няма нищо особено, което да го отличава от останалите хора.

Приятелката ѝ Лора казваше:

– Един здрав човек, никога не би разбрал инвалид. Има ли смисъл да се стараеш толкова?

– Обществото не дооценява как се чувстват такива хора, – казваше Сара. – Те имат нужда от разбиране и подкрепа. Бих искала да окажа помощ някой без крайник или лишен от слух, очи, ….

Един ден  мечтата на Сара се сбъдна. В малкото магазинче влезе младеж. Той пристъпи малко неуверено и притеснено към нея. Извади от джоба си смачкан лист и се приготви да обясни на продавачката какво иска.

Но изведнъж Сара вдигна ръце и заговори с него на езика на жестовете. Младежът остана поразен., но и радостен, че се е намерил човек, който го възприема като останалите, без недостатък.

Докато младежът пиеше кафе, Сара му подаде бележка. В нея бе написано:

„Научих езика на жестовете, за да можете да се чувствате тук добре, както всички останали хора, които пазаруват при мен“.

Какъв ли щеше да стане света, ако всички мислеха и постъпваха като Сара.