Заваля сняг, но не беше студено. Снежинките бяха толкова малки, че едва се забелязваха, но земята постепенно се покриваше с бяла пелена.
Елена подкани сина си:
– Зарко, облечи се бързо, ще ходим до магазина на бай Михо.
Момчето подскочи от радост и отиде в стаята, за да се вземе палтото и шапката си. Зарко много обичаше бай Михо, защото всеки път му подаряваше по нещо, я бонбони, я вафла, а един път му даде и шоколад.
Магазинерът бе любезен човек и с радост срещна Елена и малкия ѝ син.
– О, здравей, Зарко! Хубава сняг ще натрупа, ще изкараш пак шейната.
След като Елена напазарува, бай Михо свали от рафта един голям буркан с бонбони и подкани момчето:
– Бръкни и се вземи. И не само един или два, а колкото ти хване шепата.
Зарко се сви до майка си и не бръкна в буркана. Тогава бай Миха напъха ръката си в буркана, загреба с шепата си бонбони и ги подаде на момчето.
Когато излязоха от магазина Елена попита сина си:
– Защо не си взе сам, човекът те покани любезно?
Зарко погледна майка си и каза:
– Виж моята ръка колко е малка, а неговата е къде по-голяма от моята.
Майка му вдигна рамене недоумяващо:
– И какво от това?
– Той може да загребе много повече от мен, – каза тържествуващо Зарко.
Майка му само въздъхна и нищо не каза.
Ръцете на Исус са по-големи от нашите и могат да ни дадат много повече, отколкото бихме могли и да си помислим.
