Когато пътувате особено със самолет е трудно да го намерите на багажния конвейер.

Често куфарите са наблизо един до друг, а пътниците измислят какви ли не хитрости, за да поставят знак на багажа си, така че да го „открояват от тълпата“.

За щастие фирма „Firebox“, намираща се в Лондон е започнала продажба на нов вид куфари, на които е изобразено собственото лице на пътника. При покупка трябва да качите качествена снимка на себе си, на втората си половинка, на майка си или на някоя знаменитост.

Това изображение ще бъде отпечатано на капака на куфара ви и вие никога няма вече да сбъркате багажа си с някой друг.

Въпреки че, много се присмиват на тези куфари, намират се и хора, които смятат, че огромното лице е най-добрия начин да не загубите своята собственост.

На летището нямаше много хора. Пред рецепцията за регистрация Михаил Григоров, за да му е по-удобно извади лаптопа и таблета, постави ги до себе си и се обърна към гишето. Когато се обърна ….. нямаше ги.

„Сега какво ще правя? – започна да се притеснява Михаил. – Жена ми и дъщеря ми сигурно се притесняват, че толкова много се забавих“.

Сякаш чули мислите му те се появиха на изхода. Жена му погледна разтревоженото му лице и разбра, че нещо не е наред.

Хвана дъщеря си и смело се приближи към Михаил:

– Какво става? Защо толкова се забави?

– Таблета и лаптопа ми изчезнаха…., – отчаяно каза Григоров.

– Какво чакаш обади се на охраната, – извика нервно жена му.

Михаил неохотно се отправи към полицаите, които ги гледаха подозрително.

– Какво се е случило? – попита единият от охраната, когато Григоров ги наближи.

– Обърнах се за малко…. лаптопа и таблета ми изчезнаха….., – смотолеви объркано Михаил.

– Да погледнем камерите, – предложи бързо другият полицай.

Григоров с възродена надежда ги последва.

Много бързо униформените мъже намериха нужната камера. Още няколко секунди и на екрана се видя ясно лицето на крадеца.

И от тук започна всичко:

– До всички постове, – започна бързо да говори един от полицаите. – Търсим мургав мъж, с тъмен каскет, бяла фланелка и дънки.

– Влезе в зона 18! – обади се един от постовете.

– Видях го, – отзова се друг, – премина през изход номер 3.

– Паркинг номер 2!

– Хванахме го.

Михаил се усмихна и въздъхна дълбоко. Погледна часовника си. Бяха минали само три минути, от както се бе обадил на полицаите.

– Много ви благодаря! – очите на Михаил се напълниха със сълзи. – Толкова бързо стана всичко, че дори не разбрах какво точно се случи. Много съм ви благодарен. Вие дори не знаете каква ценна информация спасихте…..а самият мен ме отървахте от неприятности ….

– Не се вълнувайте толкова, нали всичко свърши благополучно. Отивайте, в самолета вече ви чакат.

Григоров заедно със семейството си успя да отлети навреме.

Параходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.

– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.

Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.

Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.

Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.

Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.

– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.

Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:

– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!

Гледаше го прекрасно детско личице, обляно  в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.

„Какво да правя? – помисли си Демирев.

Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.

„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.

Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.

Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.

Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.

Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.

Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.

Жена уплашено гледа съпруга си.

– Мили, къде си бил?

– Тичах.

– А защо фланелката ти е в кръв и лицето ти е разбито?

– Догониха ме …

Жегата прогони хората от улицата и събра старците в селската кръчма. Всеки от тях седнал пред чашката си, можеше да философства по злободневните теми.

Дядо Костадин пръв повеждаше хорото, той не мълчеше пред неправдите.

– Личният ми доктор ме изпрати в Здравната каса, – започна дядо Костадин, – да си направя снимка на главата.

– Че какво ѝ е на главата ти, – реши да се пошегува Сава, – гледам я на раменете ти стои.

– Нещо ми пищи в тая пущина, – оплака се Костадин, – сякаш бръмбари щъкат из нея.

– Е, какво направиха ли ти снимката? – попита загрижено Захари.

Костадин сякаш не чул въпроса продължи:

– Ходили ли сте в Здравната каса? Лъскави плочки по пода, бели стени, климатик, кафемашина, компютри бръмчат из стаите, а пред тях седнали бая хора.

– Така било и на Запад, – намеси се Йордан.

– Пратиха ме на втория етаж в една стая, – продължи разказа си Костадин. – Чукам на вратата и влизам. Там едно младо докторче и две жени, сигурно негови колежки ме гледат учудено. „Баш сега ли намери да дойдеш, старче“, – казва ми гневно младия мъж. Питам го: „Че какво му е на сегато?“ „Сега , – троснато каза докторчето, – сме в почивка“.

– Какъв народ само се е навъдил, – навъси чело Ставри.

– Ти остави това, но на всичко отгоре ми се скара: „Излез отвън и ще почакаш още пет минути“, – пусна една полуусмивка Костадин върху набразденото си от бръчки лице. – Влязох след пет минути, докторчето гледа бележката ми от личния ми лекар и казва: „Трябва да ти се направи снимка на главата? А знаеш ли колко струва това фото?“ „Колко?“ – питам го аз. „Сто лева“ – и ми се усмихна предизвикателно.

– Брей, че ние с нашите пенсийки ….. , – скочи Сава. – Ако дадем сто лева, какво ще остане за лекарства, храна, да не говорим за другите неща.

– Е, направи ли си снимка на главата? Докторът видя ли какво ѝ е? – заинтересува се живо Захари.

– Като чух цената, – наведе глава Костадин, – прибрах си хартийката от доктора и си дойдох.

– А, главата ти? – попита Йордан.

– Бръмчи си, – въздъхна Костадин. – В последно време започна нещо трещи в нея.  Какво да правя? Така ще е докато ме изкарат напред с краката ……