Мито бе професионален джебчия. Наумеше ли си нещо, веднага го получаваше.

Един ден видя как солиден господин купува красив диамант. Мито бе влюбен в този диаманта. Дълго време обикаляше бижутерийния магазин и кроеше планове как да го отмъкне.

Но днес му се предостави прекрасна възможност и той последва новия собственик на диаманта.

Мъжът си купи билет за влака и Мито тръгна след него. През цялото време го следеше и не отделяше очи от господина.

Когато мъжът отиде до тоалетната джебчията претършува целия му багаж, но нищо не намери. А когато собственикът на диаманта заспа, Мито го претърси, но всичко бе напразно.

Влакът пристигна на гара, до която господина си бе купил билет.

Обезверен от неуспеха си Мито се приближа към мъжа, който дебнеше през цялото време и с лице изразяващо пълна катастрофа му каза:

– Господине, аз съм професионален крадец. Опитах всичко, но без успех. Няма да ви притеснявам повече, само ми отговорете на един въпрос.

Мъжът само се усмихна, а Мето продължи отчаяно:

– Къде скрихте диаманта?

– Видях, че ме следиш след като купих диаманта, – повдигна вежди мъжът. – Когато се качих във влака, разбрах, че ще се опиташ да ми го вземеш. Чудех се къде да го скрия, за да не го намериш ….

Мето бе ококорил очи, готов да чуе за скривалището на господина.

– Накрая го сложих в джоба ти ….

Диамантът, който търсите е много близо до вас. Достатъчно е само да го поискате. Не се бавете, приемете Го, Той е ваш.

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

В кухнята падне нещо с трясък и се разнесе писък. Ана трепна, но не помръдна. Последва оглушителен рев.

Мартин и Надя се спогледаха. Те бяха дошли за малко при Ана, но не искаха да ѝ създават главоболия.

– Ще погледнеш ли какво става там? – смутено попита Мартин.

– Вероника не стои на едно място, – засмя се Ана. – Завъртяла се е и е бутнала ютията от перваза. Това се случва почти всеки ден.

– Но тя плаче, – с укор я изгледа Надя. – Може да се е наранила.

– Ако се беше ударила, нямаше да плаче, – Спокойно отвърна Ана. – Не е за първи път. Просто се е уплашила. Нека свиква, че с някои неща трябва сама да се справя.

Малко след това на прага цъфна жива разплакана русокоса кукла с разплакано лице.

– Кога ще си дойде татко? – намусено попита момиченцето.

– Баща ти ще се прибере сутринта, – каза Ана, – дежурен е. За какво ти е татко? Какво си е случило?

– Той щеше да ме съжали, – детето сърдито погледна майка си. – Аз плача, плача, а ти не идваш.

– Добре, миличка, – Ана погледна дъщеря си и вдигна вежди, – иди си поплачи до сутринта, докато си дойде баща ти. А сега възви в кухнята, изяж яденето си и внимавай Иво да не пипа солницата, че пак ще пръсне солта.

Детето не получи очакваното съжаление, но сега можеше да контролира малкия си брат и се почувства като мамина помощница.

Момиченцето радостно подскочи и се затича към кухнята. От там се чуваше как крещи на брат си:

– Иво, яж и да не си пипнал солницата. Мама ти забранява да правиш това.

Годините му не бяха малко. Той знаеше, че го чака отвъдното и въпреки това усмивката не слизаше от лицето му. Така го помнеха и околните – вечно усмихнат.

Той бе на смъртния одър и се смееше.

– Дядо Слави, ти умираш, какво смешно има в това?

– Как ти се отдаваше винаги да си усмихнат и доброжелателно настроен?

Питаха и недоумяваха хората край него.

Старецът се намести на възглавницата и отговори:

– Бях на дванадесет години и стоях до леглото на умиращия чичо Стоян. Той беше приветлив човек. Не съм го виждал намръщен или сърдит. Дори, когато го нагрубяваха, се усмихваше и им прощаваше. Тогава го попитах: „Защо си толкова весел и винаги се усмихваш дори, когато ти е трудно?

– И какво ти каза той? – нетърпеливо се обади някой.

– Всяка сутрин се изправях пред избора – блаженство и задоволство или мъка и страдание. И аз избирах първите две, за това не ми бе трудно да бъда весел и да се усмихвам.

– И ти си последвал неговия пример?

– Това е напълно естествено, – усмихна се старецът. – Всеки от вас е свободен да избира. Важното е какво ще избере.

Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.