Беше истински кошмар. Пациентите от няколко души нараснаха на няколко стотици. Доктор Сарасян заедно с колегите си сновеше непрекъснато между страдащите хора.

Обикновено той вдигаше безпомощно ръце и си говореше сам на себе си:
– Такова предизвикателство за първи път срещам в живота си. От двадесет години съм лекар, но досега не сме преживявали такъв ужас.

Най-много се притесняваше, когато трябваше да се решава, кого да оставят в болницата и кого да изпрати у дома си да умре. Та нали те всички са плащали здравни осигуровки?!

Един ден в болницата постъпи пасторът на една църква. Той бе на 76 години и имаше проблеми с дишането. Беше мил и отзивчив човек. Носеше Библия със себе си и четеше на умиращите от нея, като ги държеше за ръката.

Медицинският персонал на болницата бе вече уморен и обезсърчен. Тези хора бяха физически и психически изчерпани. Двама от колегите им починаха, други се бяха заразили.

Когато имаха възможност някои от тях се спираха и слушаха четенето на пастора. В един от следващите дни и той почина.

В болницата положението бе станало безнадеждно.

Изведнъж доктор Сарасян бе осенен от внезапна мисъл. Той се смяташе за атеист, но в този момент се обърна към колегите си и извика:

– Трябва да се помолим на Бог да ни помогне.

От този момент нататък, медицинският персонал, не само се грижеше за болните, но се и молеше.

Пасторът си бе отишъл при Господа, но това което направи в болницата даде резултат.

Един ден доктор Сарасян каза:

– Ако така продължават нещата и ние ще последваме добрия възрастен човек с Библията.

Но сега думите му не звучаха отчаяно, а с надежда въпреки обстоятелствата.

Докторът не бе ял няколко дни и бе прекарал не една безсънни нощи, но бе щастлив, че може да помага на хората край него.

Заобиколен от страдания и смърт доктор Сарасян срещна Бога и се предаде в ръцете Му.

Не се отчайвайте, дори и в най-страшната криза, всеки вярващ може да въздейства чрез Божия Дух на хората около себе си, които още не познават Бога.

„Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Всички хвалеха Петър Попов. Той беше добър адвокат. Често го използваха позабогатели в последно време хора и такива, които не знаеха парите си. В замяна на това джобовете на Попов бяха пълни и той не можеше да се оплаче от живота.

Благодарение на Петър и най-големият престъпник успяваше да измъкне от лапите на правосъдието, а невинно наклеветените страдаха заради него.

С човек, който не можеше да му предложи пачка банкноти, Петър не разговаряше.

– Какво като е невинен? Има съд да го оправдае, – надменно вдигаше глава адвокатът.

С безпарични хора Попов не си цапаше ръцете.

Една вечер Петър си легна и се събуди пред райските врати.

– Какво стана? – уплашен подскочи адвокатът. – Къде съм?

Пред голямата врата седеше белобрадо старче и прелистваше една дебела книга. По едно време то вдигна  глава, погледна Петър и каза:

– Виждате ли, господине, вие сте умрели ….

– Не може да бъде! – скочи нервно Попов. – Аз съм съвсем млад. Освен това скоро бях на преглед при лекаря си и той ми обясни, че няма от какво да се страхувам, всичко при мен било отлично.

– При нас нещата се преценяват по друг начин, – спокойно отвърна старчето.

– И какъв е той? – макар и притеснен попита Попов, който бе готов да чуе и най-лошото.

– Тук изчисляваме всички отработени часове, за които сте таксували клиентите си. Оказа се, че вече сте на осемдесет и осем години …..

Изведнъж Попов се събуди целия облян в пот.

– Слава Богу, че това е само сън, – прошепна все още треперещ Петър. – Имам време да поправя нещата, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.

Елена си имаше приятел. Когато я предупреждаваха околните за това момче, тя само присвиваше очи и надменно казваше:

– Какво знаете вие?! Той ме обича!

Скоро след това Елена сериозно се притесни и отиде на преглед.

Лекарят бе категоричен:

– Бременна сте.

Когато Елена сподели тази вест с приятеля си, той изчезна.

Започнаха терзанията на младото момиче:

– Искам да имам дете, семейство, но сега останах сама. Как ще го отгледам без баща? ….. Кой ще ме вземе с дете? ….

Дълго се сражаваха мислите ѝ в главата. Бе готова да го роди, но се плашеше от затрудненията, които щяха да я връхлетят.

Накрая реши:

– Ще го махна и толкоз! Няма да съм първата.

След това си легна. През нощта ѝ се присъни малко красиво момченце. То протягаше малките си ръчички към нея и я умоляваше:

– Мамо, мила моя мамо! Не ме убивай!

Елена се събуди цялата мокра. Сънят ѝ бе още пред очите. Тя виждаше в съзнанието си малкото нежно създание.

– Аз съм луда и безсърдечна, – започна да се укорява Елена. – Как мога да го убия?! Не ще го родя, пък каквото ще да става.

Дойде времето и Елена роди малко красиво момченце. Тя прегръщаше малкото създание и нежно го целуваше. Същото дете бе видяла в съня си.

Младата майка се усмихваше и си казваше:

– Какво щях да направя в своето безумие?