В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

Художничката Mona Caron е направила един доста необичаен проект, привлекателен със своята красота и гениална простота на дизайна.
Тя рисува на стените на зданията плевели, показвайки на зрителите целият процес на растежа. Момичето започва с рисунка на поникването и след това се връщат по няколко пъти на едно и също място, за да допълнят графитите с нови части.
Жителите на близките къщи виждат истинско чудо, как стъблото на вчерашно глухарче плахо си проправя път през пукнатините на тухлата, а на другия ден е вече увенчано с жълт пухкав цвят.
Изящните рисунки са достойни за старинен ботаничски справочник. Художничката много точно е изрисувала всеки детайл на растението.
Тук няма скандални и непочтенни места. Буйното смесване на боите и експериментирането с формата са присъщи на съвременния улично изкуство.
Момичето се възхищава на устойчивостта на дивите растения, които си пробиват път към слънцето, където и да се намират. И ги изобразява с удивителна точност.

Васко се прибираше в къщи, връщаше се от работа. В автобуса беше препълнено и хората се бяха наблъскали един до друг. беше задушно и неприярно. Всеки се бе отнесъл в мислите към своите си работи.

Едно момиче нервно говореше по телефона:

– Днес ми върви всичко наопаки! Целият ми живот е такъв…. Вече съм на 19, а нямам свестен приятел….. През декември ще направя 20, а нямам още кола. Дори и свой дом нямам, живея още при родителите си. …..Навярно си мислиш, че съм някаква идиотка. Дори нямам любим. Запознавах се, търсех…. Имам чувството, че съм някакъв изрод. Толкова ми се иска някой да дойде и сам да предложи да се запознаем. Какво да не би да хапя?

Изглежда батерията ѝ свърши и тя нервно хвърли телефона си в чантата. Васко, не знам по каква причина, но поиска да повдигне малко настроението на това момиче. Той дори не знаеше какво да ѝ каже. Накрая се престраши, приближи до нея и ѝ се усмихна.

– Извинете! Мога ли да се запозная с вас? Момичето го погледна намръщено и изкрещя: – Махни се от мен, идиот такъв!

Васко вдигна рамене, премина напред към вратата и слезе на спирката. „Странно момиче, – помисли си Васко, – дори не знае какво иска“.

Телефонът изъня. Николина се надигна от стола и затътри краката си към коридора. Вдигна слушалката и задъхано каза:

– Да!

Отсреща звънтеше веселия смях на дъщеря ѝ.

– Здравей, мамо, как си?

– Добре! Нещо си много весела?!

– Тъкмо приказваме с приятелката си за тебе.

– И какво толкова ме коментирате?

– Навярно си чула изказването: „Да не строят къщи и да не ходят по ресторантите, тогава ще имат,,,,,,“

– Някои хора, не осъзнават на какво дередже е народа и как едва смогва да свърже двата края, – въздъхна Николина.

– Та разправям на Диди как си ходила на ресторант. А тя ме погледна озадачено и попита:“ И тя ли? Е щом могат да си го позволят!“ Но, когато ѝ казах, че тази година си ходила само два пъти на ресторант, единият за кръщене, а другия за помен, прихнахме да се смеем и не можем да спрем.

Николина неволно се засмя на слушалката, изглежда смехът на двете момичета я бе заразил и нея. Гледаще през прозореца свъсеното небе и дърветата с престарелите си вече окъсани премени и чуваше гласа на дъщеря си:

– Та аз това казвам на мама, да спре да ходи по тия ресторанти….

И нова вълна смях заля телефоната слушалка. Такъв е животът, като не можем нищо да направим, поне можем да се посмеем , макар и до сълзи….

Ние живеем в един удобен свят където всичко се върти около нас – хората. Може би преди няколко века, ние бяхме наистина по-близо до природата. Но съвременната цивилизация е нестабилния път, който може да доведе до смъртта й.
Ние виждаме плодовете на това, което правим: къщи, коли, пейзажи, но нас ни няма сред всичко това.
Цялата съвременна цивилизация не може без електричество. Ако то изчезне, станциите ще изгният и природата ще си вземе своето.
Без значение как сме се опитвали да покорим самата земя, природата в крайна сметка ще вземе своите жертви.